Когато пожелаеше, тя бе жива компаньонка, бе интелигентна, остроумна и забавна. Но след като й каза, че не я обича, животът им се промени неизмеримо. Бе глупава постъпка от негова страна, но го ръководеше отчаянието и силната надежда да се ожени за Кристъл. Елизабът никога не го спомена, но той знаеше, че тя винаги щеше да го държи като коз срещу него.
Първоначалната им страст отдавна бе минало и, макар че отново бяха започнали да се любят, то беше сдържано и от немай-къде, а и двамата изпитваха известна горчивина. Ала на познатите си те изглеждаха като щастлива, задоволена и добре поставена в обществото двойка. Играеха добре играта. Пазеха за себе си разочарованията си един от друг. Тя бе доволна от службата му, за нея това бе най-важно.
Сега единственият му контакт с Кристъл бе само в тъмните киносалони. Бе гледал първия филм на Кристъл една вечер, когато Елизабът работи до късно, а след като се върнаха от Палм Бийч, той прочете в пресата, че щяла да бъде звездата на нов голям филм.
Още не бе истинска голяма звезда, но я търсеха отвсякъде и той знаеше, че всички студиа, които желаеха да я наемат, трябваше да се споразумеят с Ърни. Тя носеше цели състояния на Ърни и на хората, на които той бе параван; ето защо я бе заплашил, че ще я убие, ако го остави. Той защищаваше инвестициите си. Вестниците съобщаваха, че трябвало да започне новия си филм през юни, а междувременно тя се появяваше по страниците им под ръка с Ърни или с известни кинозвезди, с които той я караше да излиза, за да се увеличава популярността й. Редовно се появяваше в светските хроники, а лицето й бе познато на все повече хора.
Началото на кариерата й бе наистина добро, но Спенсър потреперваше само при мисълта какъв бе животът й с Ърни. Призляваше му само като си помислеше и затова все по-често се опитваше да не мисли за това.
Когато през юни тя започна снимките на новия си филм от натура в Палм Спрингс, Спенсър бе в Бостън заедно с новия си шеф, където заздравяваха политическите си връзки. Трябваше да разговарят с един млад сенатор, а преди да се върнат във Вашингтон, имаха и още редица срещи.
Елизабът напусна работа през есента. Бе решила да запише право. Доволна бе от Спенсър. Той се справяше добре, баща й също го одобряваше. Спенсър вършеше тъкмо онова, което тя бе пожелала. И поради тази причина се държеше малко по-дружелюбно с него. Той не спомена повече за развод, а тя реши, че най-сетне му бе дошъл умът в главата.
Когато един студен ноемврийски следобед телефонът иззвъня, Елизабът още бе на лекции, а Спенсър току-що се бе върнал от службата. Още не бе чел следобедния вестник и не знаеше новината. Сърцето му се сви, когато чу в слушалката накъсаните й ридания. Телефонистката го бе свързала и единственото, което разбра от това, бе, че разговорът бе междуградски. Минаха няколко минути преди да чуе гласа й и сърцето му едва не спря, когато разбра, че бе Кристъл. Бе минала повече от година, откакто я бе видял за последен път.
— Кристъл… ти ли си?
В слушалката не се чуваше нищо друго, освен пукането на статичното електричество. В един момент той реши, че връзката бе прекъснала, но сетне я чу отново, плачеше истерично и казваше нещо, което той не можеше да схване. Запита се дали не бе наранена, страшно му се искаше да разбере къде се намира.
— Къде си? Откъде се обаждаш? — викаше той, но без всякаква полза. Сетне я чу отново да плаче. Единствената й дума, която успя да разбере, бе собственото му име. Невъзможно бе да разгадае останалото. Погледна часовника си и осъзна, че в Калифорния бе три часа следобед.
— Кристъл… чуй ме… опитай се да се вземеш в ръце… говори ми. Какво се е случило? — Очевидно нещо много лошо. И, изпаднал в отчаяние, той също бе готов да заплаче. — Кристъл! Чуваш ли ме?
— Да — изстена тихо тя и отново се разхлипа.
— Какво има, скъпа? Къде си?
Той самият бе забравил къде се намира. Можеше да мисли единствено за момичето на другия край на телефонния кабел. Искаше му се да е при нея, за да й помогне, слава Богу, че му бе позвънила. И ако онзи кучи син само я бе докоснал, той бе готов да го убие.
Плачът й малко постихна и той чу как тя си пое дъх.
— Спенсър… имам нужда от теб… — той притвори очи, докато слушаше, очаквайки продължението. — Намирам се в затвора.
Той веднага ококори очи, цялото му тяло се напрегна.
— За какво?
Последва дълга пауза, сетне — мъчително ридание, което едва не я задави и после — отново пауза.