— За убийство.
Той усети как стаята се завъртя пред очите му.
— Сериозно ли говориш?
Знаеше, че бе сериозно, но по гърба му пробягна студена тръпка.
— Не съм го направила… Кълна се… някой е убил снощи Ърни… в Малибу…
Опита се да му обясни останалото, но бе толкова разстроена, че той не можа да я разбере. Инстинктивно грабна молив и се опита да запише малкото, което схвана. Намираше се в Л.А., трупът бил открит тази сутрин в къщата му в Малибу. Бяха дошли в Бевърли Хилс и я бяха арестували по обвинение в убийство.
— Имат ли причина да смятат, че си ти?
— Не знам… не знам… вчера се скарахме на плажа… някой ни е видял. Той ме удари — Спенсър залитна, сякаш сам усети удара, — аз замахнах срещу него, но това бе всичко… и снощи аз го оставих там. Каза, че чакал приятели, някакви колеги в бизнеса, с които да обсъжда някаква сделка. Не знам кои са били.
Той продължи да си води бележки, докато тя говореше.
— Някой друг не знае ли?
— Не знам.
— За какво се скарахте? — бе навлязъл изцяло в ролята си на юрист.
— Пак за договора. Исках да го развалим. Той ме дава под наем на студиата като лека кола. Взема всичките пари, а на мен това ми омръзна. Дори не ме оставя да реша в кой филм да се снимам. Той просто ме използваше…
Тя отново се разрида, най-сетне бе разбрала що за човек бе, но късно, твърде късно. Не можа да се измъкне от него, а вече бе изгубила Спенсър.
— Мразех го… но не бих го убила, Спенсър. Кълна се.
— Можеш ли да го докажеш? Видя ли те някой в Бевърли Хилс? Ходи ли някъде? Обажда ли се на приятели?
— Не. На никого. Нищо. След като ме удари на плажа получих адско главоболие и си легнах. Камериерката имаше свободен ден, а шофьора изобщо не го видях.
Сега той разбра защо я бяха арестували. Тя имаше мотив, нямаше алиби, както и някой свидетел, който да подкрепи твърденията й.
— Спенсър — гласът й отново му се стори детски, — знам, че не бих могла да поискам това от теб… навярно ще ме пратиш по дяволите… но нямам към кого другиго да се обърна… Ще ми помогнеш ли?
Последва тишина и той чу как тя отново издухва носа си. Знаеше какво трябваше да направи. Знаеше го от мига, в който тя му се обади. Нямаше никакъв избор, заминаваше за Калифорния.
— Пристигам утре. Ще трябва да ти намеря адвокат, който да те защищава.
— Не можеш ли да го направиш ти? О, Господи, Спенсър… страх ме е. Ами ако не мога да докажа, че не съм била там?
Гласът й бе като на момиченце и сърцето го заболя за нея. Бе толкова погълнат от разговора, че не забеляза пристигането на жена си. Тя се бе спряла във вестибюла и слушаше онова, което той казваше на Кристъл.
— Не се тревожи. Ще го докажем. Но слушай. Аз не съм адвокат по криминални случаи. Трябва да наемем най-добрия. Да не оплетеш нещо по този въпрос, Кристъл… моля те…
Много се страхуваше да не изгуби делото, залогът бе прекалено висок. Животът й. И индиректно — неговият собствен живот.
— Искам само теб за адвокат… ако имаш време… Тя не бе мислила за това преди, но като го слушаше, се поуспокои малко и сега вече се замисли дали той разполага с времето да я защити. Предположи, че си има работа и може би няма да има възможност да отсъства. Но не това го тревожеше него. Никога не бе бил адвокат по криминални дела, макар и те да го привличаха много, нито пък имаше значение колко я обичаше.
— Ще говорим за това като пристигна. Междувременно, нуждаеш ли се от нещо? — отново викаше. Връзката бе лоша.
— Да — усмихна се през сълзи тя. — От ножовка. Тя тъжно се засмя, а той се усмихна.
— Добро момиче. Ще те измъкнем от това. Просто се дръж. Ще пристигна още преди да си се усетила. И, Кристъл… — той се усмихна при мисълта, че щеше да я види. Тогава забеляза Елизабът, която го гледаше и не можа да завърши изречението. — Радвам се, че ми се обади.
Тя — също, макар да се чувстваше гузна, че преди година му бе казала да я остави на мира. Нямаше обаче към кого другиго да се обърне. А и винаги го бе обичала.
— Казах им, че ти си моят адвокат. Добре ли постъпих?
— Добре. Кажи им, че го потвърждавам. И не им казвай нищо друго. Нищо! Чуваш ли ме?
— Да.
Но гласът й бе колеблив. Вече й бяха задали прекалено много въпроси. Разпитваха я цял ден, докато тя не изпадна в истерия и най-накрая й разрешиха да се обади на адвоката си.
— Абсолютно нищо! Не им казвай нищо. Първо трябва да обсъдим всичко заедно. Разбра ли?
— Да — сега гласът й бе по-уверен.
— Добре — сега бе доволен. — Ще те видя утре. Ще се измъкнеш от това, просто бъди сигурна.
Тя му благодари и отново заплака, а след малко и двамата затвориха телефоните. Той постоя малко, загледан в апарата, сетне се обърна към Елизабът, която го гледаше.