— Какво бе всичко това?
Мина сума време преди погледите им да се срещнат. Знаеше, че трябваше да й каже истината, или поне голяма част от нея. И без това щеше да разбере, когато историята се появеше по вестниците. Кристъл вече бе доста известна, достатъчно, за да се появи по първите страници.
— Една стара приятелка е загазила в Калифорния — той пое дълбоко дъх, а тя се намръщи. — Утре отлитам за там.
— Мога ли да попитам защо? — тя запали цигара, очите й бяха студени като го погледна.
— Искам да разбера с какво мога да й помогна.
— Мога ли да попитам коя е тази приятелка? Преди да й отговори той се поколеба за миг.
— Името й е Кристъл Уайът.
Името не й говореше нищо, но очите му — да.
— Не си спомням да си я споменавал.
Тя седна предпазливо на дивана, без да сваля поглед от него. Бе разбрала инстинктивно, че ставаше дума за жената, която бе застанала между тях.
— Що за приятелка е тя, Спенсър? Стара любов?
— Едно малко момиченце, която някога познавах. Но сега е вече пораснала и е попаднала в страшна беда.
Той не седна до нея, помежду им сякаш се бе издигнала ледена стена.
— О, така ли? И какво възнамеряваш да сториш, за да й помогнеш.
— Евентуално да я защищавам или да й намеря добър адвокат.
— И в какво точно е обвинена? Той погледна жена си право в очите.
— В убийство.
В стаята се възцари дълго мълчание, а сетне тя кимна.
— Разбирам. Доста е сериозно, нали? Но не ти ли е хрумвало, сър Галахад18, че ти не си адвокат по криминални дела?
— Казах й го. Ще видя кого мога да намеря да я защищава.
— Можеш да го направиш и оттук — тонът й бе твърд; смачка фаса си в пепелника.
Но Спенсър само поклатя глава:
— Не, не мога.
Знаеше, че трябва да бъде там. Просто да я види. Беше му се обадила в отчаянието си и той нямаше да я изостави. Това бе единствената му възможност да й помогне. Животът й висеше на косъм и, без значение какво щеше да му струва, той бе готов да направи всичко за нея, дори и да поеме защитата й, ако се наложеше.
— Заминавам утре сутрин.
— Не бих го направила, ако бях на твое място.
В тона й се прокрадна едва прикрита заплаха. Но той бе непоколебим.
— Трябва да замина. Гласът й бе странно спокоен.
— Ако заминеш, ще се разведа с теб.
Тъкмо това бе искал той преди година, а сега тя го заплашваше именно с развод. Нямаше никакво значение какво каза или какво щеше да направи; Спенсър знаеше, че ще замине.
— Съжалявам, че чувам това.
— Така ли? — с всеки изминат момент тя ставаше все по-твърда. — В крайна сметка тъкмо това и искаше. А мис Уайът? — името й се бе врязало в паметта й завинаги. — Какво би казала тя по този въпрос?
— Единственото нещо, което тя изпитва в момента, Елизабът, е ужас.
Когато се обърна към жена си, дланите му бяха влажни. Най-сетне бяха стигнали до повратната точка. Доста време бе потрябвало за това.
— Не знам колко време ще отсъствам.
— Държа на онова, което казах. Не искам да бъда публично унизена от това, че ти ще се правиш на маймуна там.
Можем да поговорим за това като се върна.
Въпросът за развода вече не бе така решителен.
— Не смятам така, Спенсър. По-добре си помисли хубаво, преди да заминеш — тишината в стаята бе тъй гъста, с нож да я режеш. — Добих чувството, че имаш политически аспирации, а един развод никак няма да ти помогне в това отношение.
— Звучи ми като изнудване.
— Наречи го както щеш. Но е повод за размисъл, нали?
— Нямам друг избор.
Той прокара пръсти през косата си; на слепоочията му тя бе посребрена. Бе на трийсет и пет години, бе влюбен в Кристъл от осем години, а сега тя имаше нужда от него. Нямаше да я изостави, без значение какво щеше да му стори Елизабът, без значение от заплахите й.
— Елизабът… тя има нужда от мен.
— Влюбен ли си в нея? — по очите му разбра, че въпросът й бе глупав.
— Бях.
За пръв път бе откровен с нея. Бе твърде късно, за да не е откровен. Бракът им бе грешка още от самото начало. Той никога не спря да желае онова, което не можа да притежава. Онова, което бе преживял за съвсем кратко време с Кристъл.
— А сега?
— Не знам. Не съм я виждал отдавна. Но не за това отивам. Отивам, защото тя няма към кого другиго да се обърне.
— Колко трогателно! — Елизабът се изправи и тръгна към стълбите, които водеха към спалнята им. — Помисли за това, което ти казах. Преди да заминеш. Предлагам да се обадиш на друг адвокат.
Когато тя си замина обаче, той се обади в авиокомпанията и си направи резервация. Качи се бавно по стълбите, чудеше се какво щеше да стане с него и с Елизабът. Но сега това не бе важно. Всичко, което имаше значение, бе да спаси Кристъл. С това шега не биваше. Животът й бе под заплаха. Поне се бе отървала от Ернесто Салваторе. Но на каква цена! Знаеше, че можеше да получи смъртна присъда или най-малкото доживотен затвор.
18
В произведението на Малъри „Morte Darthur“ сър Галахад, синът на Ланселот и Елейн, е предопределен от безукорната чистота на помислите си да открие Чашата на Св. Граал. — Б.пр.