— Страхотно. Ами работата ти? Май не си мислил за нея?
Баща й му бе осигурил и това. Изглежда трябваше да му бъде задължен за всичко, включително и за дъщеря му.
— Казах им, че трябва да изляза в неплатен отпуск, а правителствените служби ще са си още там, когато се върна. А ако решат да ме уволнят, така да бъде. Ще трябва да си потърся нещо друго като се върна, нали?
Ако изобщо се върнеше. Но с всичко това щеше да се оправя по-късно.
— Звучи ми съвсем просто.
— Е, не е така. Но се опитвам да постигна максимума от едно тежко положение. Животът на момичето е изложен на опасност, Елизабът. И аз нямам намерение да й обърна гръб.
— Мога да се досетя защо — тя се поколеба и въздъхна: — Тя може да те затрие.
— Лека нощ, Елизабът. Ще ти се обадя след няколко дни.
— Недей. Ще бъда на лекции, а следващия уикенд отивам с приятели на ски. А Деня на благодарността ще прекарам с родителите си.
— Предай им моите най-добри чувства.
Думите му прозвучаха съвсем леко саркастично, но на нея не й бе до смях. Бе стигнал прекалено далеч и тя почти бе решила да не го допусне да се върне, след като всичко свърши, дори и той да го искаше.
— Върви по дяволите!
— Благодаря ти.
Там — при дяволите — поне би могъл да се събере с Кристъл.
Той прекара следващите дни в работа с нея, проверяваше историята й, питаше и препитваше, но отговорите бяха винаги едни и същи и в края на третия ден той вече знаеше, че й вярва напълно. Яви се на няколко нейни разпита, нае следовател, който да провери историята, но всичко си бе както го бе разказала.
Никой не я бе видял да си отива и да пристига в Бевърли Хилс. А единственият свидетел твърдеше, че тя го бе ударила с пръчка и дори стигна до там да рече, че тя изобщо не се трогнала, като го видяла, че кърви. Цялата тази картинка изобщо не бе в нейна полза, никак не беше. Освен това нямаше измъкване от факта, че тя бе имала и възможността, и мотивите, че не можеше да докаже къде е била в нощта на убийството.
Тя слабееше с всеки изминал ден, очите й ставаха все по-големи. Изглеждаше зашеметена от всичко, което ставаше. Сърцето му се късаше, когато трябваше да я остави на Коледа да сподели парчето пуйка със съкилийничките й.
Не смееха да споделят нищо за онова, което чувстваха. Но преди да си замине, той стисна ръката й, а и очите им говореха твърде много. Нямаха нужда от приказки, никога не се бяха нуждаели от тях. Достатъчно им бе само да са заедно.
Процесът бе насрочен за девети януари. Той не искаше никакви отлагания. Заради нея искаше всичко да свърши колкото е възможно по-бързо. Тактиката на защита, на която се бяха спрели, бе самозащита. Това бе единствената й надежда, а той щеше да се опита да вкара колкото се може повече жени в журито от съдебни заседатели.
На Бъдни вечер позвъни на Елизабът в Палм Бийч, но тя отказа да разговаря с него. Присила Баркли бе студена, каза му доста официално, че била чела за него във вестниците. Бе безполезно обаче да се опитва да обясни. Същото се отнасяше и за родителите му, когато им позвъни сутринта на Коледа.
— Какво, по дяволите, правиш? — съдията Хил бе рязък. — Ти не си адвокат по наказателни дела. Ще изгубиш процеса на това момиче.
Тъкмо от това се боеше най-много и той.
— Не можах да намеря порядъчен адвокат, който да поеме случая толкова спешно.
— Това едва ли е причина да си играеш с огъня.
— Не е така, татко. Правя всичко възможно.
— Елизабът няма как да е доволна.
— Не е.
— Просто не разбирам нищо.
Баща му само поклати глава, докато Спенсър им пожела Весела Коледа. Той само се почуди, при това неведнъж, дали не ставаше дума за същото момиче, за което Спенсър бе споменал като се върна от Корея. Бе само предположение, но нещо му подсказваше, че бе именно тя, а ако бе така, то той сигурно щеше да си има неприятности със семейство Баркли. Питаше се дали Спенсър си даваше сметка какво прави. Но веднъж или дваж, когато Спенсър му се обади, той му даде с готовност съветите си. Смяташе, че самозащитата бе единствената им надежда, но дори и тя бе твърде малка.
Изборът на жури от съдебни заседатели отне десет дни, но в крайна сметка Спенсър получи онова, което бе искал. Състоеше се от седем жени и петима мъже и всичките те щяха да потреперят от ужас като чуят как я бе тормозил Салваторе. Спенсър дори излезе и й купи дрехите, в които щеше да се яви в съдебната зала, за да изглежда така, както бе изглеждала преди години, когато я бе срещнал — невинна и чиста.
Нямаше нужда да се прави на изплашена, бе ужасена, когато сядаше до него на мястото на подсъдимия. Пледоарията на обвинението бе пряма, рязка и брутална. Обрисуваха историята на едно момиче, дошло в Холивуд, готово на всичко, за да пробие, включително и да спи с мъж, два пъти по-възрастен от него, който очевидно не бе свързан с най-почтените джентълмени в града. Не се опитваха да скрият какъв бе той, напротив, опитаха се да го използват за каузата си. Окръжният прокурор го направи добре. Той посочи с пръст към Кристъл, обрисува я като алчна блудница, която приемала скъпи дрехи, кожи, диамантени гривни. Живеела си добре с жертвата, подчерта обвинението. А това било от полза и за кариерата й. Благодарение на мъжа, който тя така хладнокръвно застреляла, станала дребна звезда в киното; изредиха филмите, в които той я бе включил, така, сякаш тя не бе сторила нищо, за да заслужи ролите си. Нарисуваха картина на насилие, на семейна разпра, при която бе починал брат й, и която я бе принудила да напусне дома си на седемнайсет години; сетне — работата й няколко години в евтин нощен клуб в Сан Франциско; после — пристигането й в Лос Анжелис, готова да впримчи когото и да е, стига да пробие. И когато той вече не й вършел работа, в желанието си да прекрати договора си с него, тя го убила.