Спенсър постоя малко при тях, спомниха си с Том и Бойд това-онова от войната, а сетне ги остави и отиде да си налее чаша от домашното вино. Побъбри с неколцина от гостите, а сетне се усамоти под едно дърво, усетил, че покоят на селския живот събужда у него отдавна забравено чувство.
Животът му бе изпълнен с непрекъснато бързане из градищата, с учението му в Станфорд и твърде рядко му оставаше време да се усамоти някъде извън града. Сега все едно се връщаше назад във времето: гледаше насядалите под дърветата хора, облечени в бели, ленени дрехи, които леко се ветрееха под порива на тихия ветрец, и децата, които тичаха и подвикваха около тях. Ако затвореше очи, можеше да си помисли, че това бе във Франция, или в някой друг век — тези семейства и приятели, които си бъбрят и се смеят, хълмовете, издигащи се зад тях.
Застанал замислен под огромното дърво, той усети, че някой го гледа. Обърна се и видя някакво красиво дете, което се бе взряло в него. Беше боса и по-висока от повечето жени на празненството, но той не изпита и нотка на съмнение, че бе все още дете. Дете с тялото на жена, с големи сини очи, чийто поглед сякаш проникваше до самата дълбина на душата му. Дългата грациозна ръка отмахна кичур бледоруса коса от лицето, което го порази с красотата си. Той остана неподвижен, погледите им се срещнаха, ала никой от двамата не проговори, той просто стоеше и я гледаше, не бе в състояние да откъсне погледа си от нея. Никога не бе виждал по-красиво и по-простодушно момиче, искаше му се да я докосне — както си бе застанала там в простичката рокля, боса на тревата.
— Здравей — заговори я пръв той, а тя сякаш се боеше да му отвърне. Искаше да й се усмихне, но сякаш беше парализиран от погледа й, от тези очи с невероятен син цвят — цвета на лавандулата, който има лятното небе при изгрев-слънце. — Забавлява ли се добре днес? Беше най-глупавото нещо, което можеше да изрече, само че не можеше да й каже колко бе хубава, макар да искаше да направи тъкмо това. Тя полекичка му се усмихна и закрачи предпазливо към него — досущ като млада кошута, която излиза от гората.
Беше любопитна да узнае кой бе той, можеше да прочете това в погледа й и се боеше да не се изплаши, ако той приближеше повече. Щеше да я остави сама да наближи, искаше да й подаде ръка и да я притегли по-близо.
— Приятел на Том ли сте?
Гласът й бе дълбок и равен, копринен като бледорусата коса, която сякаш го подканяше да я докосне. Трябваше обаче да запази чувството си за мяра. Тя бе още дете, а той бе учуден от това, което изпитваше. В нея не прозираше откритата сексуалност на Джини Уебстър в тясната й розова рокля, по-скоро притежаваше онази деликатна чувственост на благоуханно цвете, разцъфнало на някой див хълм.
— Бяхме заедно в армията, в Япония.
Тя кимна, сякаш това не я учуди никак. Знаеше, че не го бе виждала досега. А и изобщо не бе срещала някого, който да прилича на него. У този мъж имаше лустро и някакво прикрито съвършенство, което я омайваше. Всичко у него бе безукорно и скъпо — като се почне с чудесно скроения му блейзър и безупречно белите му панталони и се свърши с ярката копринена връзка и елегантните му ръце. Ала повече от всичко я омайваха очите му. Нещо в него я привличаше като с магнит.
— Познавате ли Бойд Уебстър? — тя отметна глава и косата й се спусна свободно върху рамото й. — И той беше заедно с Том в Япония.
Той кимна, прикован напълно от нея, питаше се коя ли бе, сякаш това имаше значение.
— Познавам ги и двамата — не й каза, че им бе командир. Това не бе важно. — А също и Хироко. Познаваш ли я?
Тя бавно поклати глава.
— Никой не бива да разговаря с нея.
Той кимна, беше му мъчно за тях, но не се изненада. Тъкмо от това се бе страхувал още като дойде и това поразително същество сега потвърди страховете му.
— Неприятно. Тя е добро момиче. Бях на сватбата им.
Трудно намираше думите, защото бе толкова млада и защото усещаше как целият бе изпълнен от копнеж като я гледаше; дори се почуди дали не полудява. Тя е дете, казваше си той, или най-малкото съвсем младо момиче. Не би могла да е на повече от четиринайсет-петнайсет години, ала въпреки това дъхът му секваше само като я погледнеше.
— От Сан Франциско ли сте? — би трябвало да е оттам. Хората от долината не изглеждаха като него, а и тя не можеше да си представи, че би могъл да е от някое още по-далечно място.
— Сега съм там. А всъщност съм от Ню Йорк. Но тук уча.
Той се усмихна, докато изричаше тези думи, а тя се засмя, смехът й заромоли като планински поток; приближи се още малко. Другите деца играеха наблизо, изглежда тя не им липсваше.