— Невинна, ваша милост.
Той отново погледна към Кристъл, свенливо усмихнат, а след като съдията удари с чукчето си, Кристъл падна в ръцете на Спенсър. Едва не припадна.
Журито потвърди, че става дума за чиста проба самозащита. Тя бе свободна. Нямаше значение, че до края на живота си щеше да носи петното на едно убийство. Беше свободна да живее живота си и без да се замисли, Спенсър я обгърна с ръце и я притисна към себе си. Не бе посмял да я докосне цели два месеца, а сега тя плачеше в прегръдките му, а цялата съдебна зала бурно ги наобиколи. Пуснаха фоторепортерите, засвяткаха светкавици, но след като заседанието бе обявено за приключено, Спенсър я изведе бързо от сградата на съда. Вън ги чакаше кола с шофьор, но те трябваше да си проправят път през тълпата.
Докато се отдалечаваха с колата от съда, тя все още ридаеше, не можеше да повярва. Бе оставила вещите си в затвора. Не искаше изобщо да ги види повече. Не искаше да види Холивуд или нещата, които й бе подарил Ърни. Искаше само да се махне. Спряха за малко в хотела на Спенсър, той си събра багажа и след час те поеха с наета кола към Сан Франциско.
— Не мога да повярвам — прошепна тя, — че съм свободна.
Никога досега светът не й се бе виждал толкова красив. Този февруарски следобед, със Спенсър до нея, две години след като бе пристигнала в Холивуд, тя го напускаше.
Тридесет и четвърта глава
На двайсет мили извън града Спенсър отби встрани от магистралата и спря колата. Той погледна Кристъл и тя неочаквано се усмихна. Всичко бе минало, кошмарът бе свършил, а той бе спасил живота й.
Той се усмихна и я притегли към себе си, притисна я с такава сила, че за миг тя остана без дъх.
— Боже мой, Кристъл, успяхме.
Тя се смееше и плачеше едновременно, отдръпна се, за да го види по-добре, сетне отново се гушна в прегръдката му, сигурна, че повече нямаше никога да го остави.
— Ти успя. Аз просто си седях там, изплашена до смърт.
— Аз — също — призна шепнешком той. А когато се облегна отново на седалката, я погледна така, както не бе посмял да го стори, откак бе дошъл в Калифорния. Сега вече никой не ги гледаше. Бяха най-сетне сами. Той непрекъснато бе наблюдавал в огледалото за обратно виждане дали репортерите не ги бяха проследили.
— Никога не съм се страхувал така през целия си живот.
Дори не искаше и да помисли какво би станало с нея, ако я бяха признали за виновна. Но всичко вече бе свършило. И двамата се нуждаеха да поемат дъх, а той искаше да прекара известно време с нея, за да решат какво да правят.
Изведнъж той се засмя. Бяха напуснали града с такава бързина, че дори не знаеше накъде отиваха.
— Къде искаш да отидеш? — той инстинктивно се бе насочил към Сан Франциско.
— Не знам.
Тя все още бе в шок. Само преди четири часа животът й все още бе в опасност. А сега бъдещето бе пред тях. Тя вдигна лице и го изложи на зимното слънце. Все още бе облечена в простичката рокля, която той й бе купил.
— Иска ми се просто да поседя тук и да подишам малко. Мислех си, че никога няма да изляза от затвора.
Не й каза, че имаше моменти, когато и той си бе мислил същото.
Обади се на баща си от хотела да му съобщи, че бе спечелил делото. Баща му го поздрави и каза, че очаквал с нетърпение да прочете за това във вестниците. Попита го кога възнамерява да се върне, а той му бе отвърнал, че още не знае. И двамата имаха нужда да си поемат дъх, бе толкова хубаво да си далеч от полицаи и репортери. По време на процеса журналистите направо ги бяха побъркали.
Като се облегна назад, той я попита дали щеше да й липсва.
— Холивуд ли? — тя се замисли за малко, а сетне поклати глава. — Всъщност не. Работата… пеенето… филмите, ролите, да, това ми харесваше много. Но останалото е напълно кухо.
А и бе платила прекалено висока цена. Едва ли не с живота си, поради Ърни. Дори и със смъртта си той едва не я уби.
— Пък и без друго не мога да се върна никога там.
— Защо? Би могла да се върнеш някой ден, стига да искаш.
Би я разбрал обаче, ако не пожелаеше.
— Не, не мога. Съществуват морални клаузи, които не допускат убийца да бъде ангажирана във филм.
Тя се засмя, но смехът й прозвуча кухо. Той подкара отново колата, а тя се загледа през прозорчето. Светът никога не й се бе струвал толкова хубав. Най-силно впечатление й правеха цветовете. Всичко бе толкова зелено и толкова красиво.
Тя погледна Спенсър.
— Дължа ти живота си. Предполагам, че го знаеш. Докосна ръката му и се приближи на седалката към него. Отново изглеждаше съвсем млада. Напрегнатостта й бе изчезнала, бе разпуснала косите си и само очите й издаваха ужаса, който бе преживяла. Сетне тя леко докосна с пръсти бузата му, а той се наведе и я целуна.