— Обичам те толкова много! Бих умрял, ако нещо ти се случеше.
Тя се притисна към него като изгубило се дете, а той я прегърна през рамо и я притегли по-близо.
— Не знам какво бих сторила, ако… — тя дори не можа да довърши изречението си.
— Не мисли повече за това, Кристъл. Всичко свърши.
Докато пътуваха към Сан Франциско, разговаряха за това къде щеше да отиде тя. Още не бе решила. Единственото, което искаше, бе да се махне от Лос Анжелис колкото е възможно по-скоро. Искаше да се отбие и да види Хари и Пърл, както и да бъде със Спенсър. Трябваше да поговорят за толкова неща, особено сега, след като той знаеше, че преди година тя бе скъсала с него не защото не го обичаше, а поради заплахите на Ърни.
Пристигнаха в Сан Франциско в десет вечерта и отидоха направо в При Хари.
Той вече бе чул новината по радиото. Прегърнаха се, поплакаха си, той ги почерпи, а сетне Спенсър я отведе във Феърмънт. Взе две стаи, в случай, че някой извика пресата. Хареса му, че бяха свързани една с друга.
Тя застана на вратата и го погледна, усети, че коленете й щяха сякаш да поддадат сами. Той я взе в ръце и я положи на леглото. Прегръща я с часове, двамата преоткриваха онова, което помнеха.
Когато тя най-сетне заспа, той изгаси лампата. Тя не се събуди до сутринта.
Чакаше я на сутринта с кафето и кифличките, а когато тя се протегна, той се усмихна и се мушна отново в леглото до нея.
— Добро утро, Спяща красавице! По-добре ли си сега?
Вече бе позвънил в службата си и бе имал дълъг разговор с шефа си. Онова, което каза той, не бе изненада и Спенсър не съжаляваше особено. Шефът му заяви, че сензацията, в която Спенсър се бе замесил през последните два месеца, била несъвместима с държавната служба, която заемал, и им причинила доста неприятности. Надявали се да им влезе в положението, особено съжалявали, ако това щяло да разстрои съдията Баркли.
Но когато научи новината, Спенсър почувства само как го облива топлата вълна на облекчение. Не каза нищо на Кристъл за това. Знаеше, че щеше да се разстрои заради него.
Единственото друго съобщение, което получиха, бе съвсем тайнствено — от младшия сенатор от Калифорния. Странното бе, че Спенсър дори не го познаваше.
Лежаха в леглото и отново си говореха за процеса, а по време на закуската Спенсър й показа вестниците. В този ден процесът бе на уводно място във всички вестници и Кристъл се боеше, че ако излезе, щяха да я познаят.
— Ама че начин да станеш известен!
Тя му се усмихна, хапнаха си кифлички, пиха вкусно кафе и тогава той й предложи нещо, което я накара да се замисли. Искаше да отидат до долината да видят Бойд и Хироко. Но Кристъл не желаеше да ходят. За нея това щеше да е много болезнено.
— Не искам да виждам отново ранчото.
Знаеше, че не би могла да го понесе. Бе сигурна, че Беки отдавна си бе заминала, Том също го нямаше, но мислеше, че майка й бе още там. А и имаше прекалено много тъжни спомени. Призна обаче, че ако отидеше заедно със Спенсър, можеше да бъде и по-различно.
— Ами ти? — погледна го обезпокоена тя. — Не трябва ли да си идеш у дома?
Знаеше, че той не се бе обаждал на Елизабът, откакто бяха пристигнали в Сан Франциско.
Не знаеше какво да й каже. Не бяха разговаряли от седмици. Искаше да се заеме с това едва след процеса. А сега пък не искаше да изоставя Кристъл.
— Не бързам.
Още не й бе казал, че бе изгубил работата си. Но това бе малката цена, която трябваше да плати, за да спаси Кристъл.
Следобед се разходиха до пристанището и тя си купи малко дрехи. Не притежаваше и цент от парите, които бе спечелила в Л.А. Ърни ги бе присвоил всичките, а и бе оставила всичките си неща в къщата в Бевърли Хилс. Не искаше нито да си ги взема, нито да ги притежава, нито да ги продава. Скоро обаче трябваше да си намери работа. Не можеше да си позволи Спенсър да я издържа до безкрай. Беше се върнала там, откъдето бе тръгнала преди доста време — без дом и без петак. Дори когато бе пристигнала при мисис Кастаня, разполагаше с повече. Тогава бе мечтала за Холивуд, за известно време бе постигнала тази си мечта, но сега пък имаше поне Спенсър. За миг, за ден. Знаеше, че той трябваше да се върне във Вашингтон. Но междувременно бе благодарна за всяка минута, която можеха да бъдат заедно. По време на процеса не бяха разговаряли за нищо друго, освен за него. А и под внимателните погледи на охраната, със скритите зад всеки ъгъл фоторепортери, той дори не бе посмял да я докосне. Сега и пред двамата имаше достатъчно дни, в които да се наслаждават един на друг.