Върнаха се в хотела късно следобед. Като видя, че хората във фоайето се взират в нея, тя каза, че би желала да вечерят в стаите си. Прекалено много хора вече я познаваха и повечето за лошо. Този ден говориха много за Вашингтон, за работата му и за живота му там. За това колко му бе харесала политиката, светът на държавните служби — призна й, че това го бе изненадало. Тя му разказа за хората, с които се бе запознала в Холивуд, за звездите, за тежката си работа. Каза му, че въпреки Ърни, там й харесвало.
— Мисля, че някой ден щях да стана наистина добра — рече тихо тя, след като той поръча вечеря.
Двамата седяха загърнати в хавлиените халати, които бяха купили същия ден в И. Манин. Витаеше атмосферата на уют и на топлина и близост, които бяха надживели всичко, което се бе изпречило на пътя им.
— Ти си беше вече добра още преди да отидеш там — той си спомни гласа й, когато пееше в При Хари. — Може би когато нещата поутихнат, ще можеш да се завърнеш пак.
— Не мисля, че бих желала — гласът й бе тих, а очите — тъжни. — Онзи свят е доста груб.
След като не можеше да се върне в Холивуд, тогава какво? Не можеше да прави нищо, освен да пее и да играе. А сега вече се страхуваше да покаже лицето си. Всички щяха да я познаят. Хари й бе предложил старата й работа, когато се отбиха, но тя отказа.
— Хората няма да помнят процеса безкрайно дълго. Той ще отшуми като вчерашните новини — рече Спенсър и се сети за обаждането на сенатора; запита се какво ли искаше той.
Вечерята дойде на сребърни подноси и Спенсър я гледаше как си взема от храната. Докосна я нежно по ръката и я попита за какво си мисли.
Тя му се усмихна, очите й бяха прояснени от сълзите, а сетне се засмя.
— Мислех си, че бих желала да си ида у дома. Но нямам дом.
Той също се засмя. Вярно беше. Нямаше къде да отиде, нито при кого. Пърл й бе предложила стая, но Кристъл не искаше да се натрапва, а и не бе сигурна дали искаше да остане в Сан Франциско. До голяма степен плановете й щяха да зависят от Спенсър.
— Нека да отидем за няколко дни в долината. Не е задължително да оставаме. Можем да спрем и да се видим с Бойд и Хироко, а сетне да идем някъде другаде. Трябва ти време за размисъл. Минаха само два дни, Кристъл. Нека отидем утре.
Тя се колеба доста време, сетне го погледна и кимна.
— Ами ти? Не можеш да висиш постоянно и да се грижиш за мен.
Той тихо прошепна в затъмнената стая:
— Точно това бих искал.
— Имаш си свой живот във Вашингтон, Спенсър, нали така? Или поне онова, което е останало от него, след като те отмъкнах за три месеца. Предполагам, че това ще ти струва дяволски скъпо.
Тя си мислеше за Елизабът, не й бе много ясно споразумението им. Не бе много наясно и как стояха нещата помежду им. Той никога, или съвсем рядко споменаваше за нея. И все пак тя знаеше, че той бе още женен. Призракът на жена му още стоеше между тях, поне в съзнанието на Кристъл.
Спенсър й бе позвънил веднъж, остави съобщение на камериерката й, че се намира в Сан Франциско, но не каза, че бе отседнал във Феърмънт. Още не бе готов да говори с нея. Просто не искаше тя да се паникьоса, като разбере, че бе напуснал хотела си в Л.А. в деня, когато бе произнесена присъдата. Знаеше какво точно щеше да си помисли тя, а той не искаше нито да го признава, нито да го отрича. При състоянието на отношенията им това изобщо не й влизаше в работата. Спомни си за заплахата й, преди да замине и се запита дали най-сетне щеше да се съгласи на развод.
Каза на Кристъл, че бе изгубил работата си, каза го безгрижно, но тя го погледна ужасена.
— Не може да бъде!
— Така е.
— Боже мой! И двамата сме без работа — тя се засмя, но се чувстваше ужасно виновна.
Нали тази сутрин той й бе казал колко му харесвали държавната служба и политиката. Тя се запита какво ли щеше да прави отсега нататък. Тогава й каза за обаждането на сенатора и тя настоя да му позвъни още следващата сутрин.
— Би ли потърсил държавна работа?
— Бих могъл. А може някой ден да стана и съдия като баща си.
Той й се усмихна, всичко сега му се виждаше без значение. Единственото, което бе важно, бе, че бяха в безопасност и бяха заедно. Нищо не се бе променило между тях в тези девет години. Той все още бе преследван от мисълта за нея денем и нощем и единственото нещо, в което бе сигурен, бе, че не искаше да я оставя.
Говориха надълго тази вечер за неговите неясни политически аспирации, за нейните филми, сетне за неща като бебета, кучета, за Бойд и за Хироко.
Въпреки опасенията си от посещението в долината, на следващата сутрин тя нямаше търпение да се срещне с тях. Той бе наел друга кола и рано сутринта щяха да потеглят към долината. Умираше от нетърпение да види Джейн. Не беше я виждала, откак бе заминала от Сан Франциско. Вече бе на седем години и навярно не помнеше Кристъл.