Най-сетне си легнаха, любиха се отново, дълги часове той я държа нежно в прегръдките си. И отново годините, които ги разделяха, се стопиха в един миг. Сякаш времето, което бяха изгубили, изчезна.
Прегърнати, те заспаха като спокойни деца.
Тридесет и пета глава
На следващия ден отпътуваха на север. Кристъл седеше до него, тананикаше заедно с радиото, потънала в мислите си, а той се усмихваше — толкова му бе хубаво с нея. Нямаше никакви претенции към него, нямаше разочарования, никакви сблъсъци на възгледи, никакви обвинения. И той неизбежно се сещаше за Елизабът и за това колко различни бяха двете. Кристъл бе като мечта, винаги недостъпна, недосегаема, но все пак винаги очертана ясно — точно онова, което той желаеше.
Преминаха по моста Голдън Гейт и продължиха на север. Слънцето се издигна високо в небето. Всичко бе зелено и ново, измито от зимните бури, след които хълмовете придобиха изумрудено зелен цвят и блещукаха под небето, което имаше цвета на очите й.
Като го погледна, тя изглеждаше спокойна и двамата се усмихнаха един на друг. Беше им хубаво само да са заедно, дори нямаше нужда да разговарят.
Тя му показваше накъде да кара и този път той си спомни къде живееха Уебстърови. Кристъл с разтуптяно сърце пресече малката градина и позвъни. Изчакаха дълго, след това на вратата се появи малко момиченце и очите на Кристъл се напълниха със сълзи.
— Здравей — детето я погледна и те веднага разбраха, че това бе Джейн. Имаше източните очи на майка си и тъмночервена коса, досущ както се бе родила. — Коя си ти?
— Казвам се Кристъл и съм приятелка на твоето мамче.
В очите на детето нямаше никакъв страх. Спенсър хвана Кристъл за ръка.
— Тя е вътре и приготвя обяда.
— Може ли да влезем?
Детето кимна и отстъпи навътре. Стаята бе същата, каквато я помнеше Кристъл. Много малко неща се бяха променили. Тя разбра, че още бяха бедни, но пък бяха богати със споделената си любов. Имаше снимки на Джейн, японски графики, които Хироко бе донесла със себе си от Япония, стаята бе чиста и пълна с малкото им съкровища.
Очите на Кристъл се насълзиха, когато изкачи няколкото стъпала към кухнята и застана, вгледана в приятелката си. Хироко си пееше на японски, а сетне се обърна, очаквайки да види Джейн. Очите й се разтвориха широко и ахвайки, двете жени се впуснаха в обятията си.
Стояха дълго време прегърнати и изминалите години се стапяха, досущ както със Спенсър. Не се бяха виждали отдавна, но нищо помежду им не се бе променило.
— Толкова се тревожех за теб, Кристъл.
Сетне тя видя Спенсър, който стоеше и ги гледаше. Тя се усмихна като разбра, че са заедно. На стената на кухнята висеше малка снимка, на която бяха той и Бойд на тяхната сватба.
— Толкова си красива!
Целуна я отново и избърса сълзите си. Сетне всички заговориха едновременно, а Джейн ги гледаше и се питаше кои ли бяха те. Хироко й обясни, че Кристъл й бе помогнала да се появи на белия свят, а Спенсър слушаше тази непозната за него история и гледаше с почуда Кристъл.
— Ето — подразни я той, — би могла да работиш като акушерка.
— Не разчитай на това — усмихна се тя.
Тя и Хироко си бъбреха непрекъснато, а Спенсър се заигра с Джейн.
Всичко било наред при Уебстърови. Старият мистър Питърсън починал и оставил бензиностанцията на Бойд. Хироко я попита за филмовата й кариера и те тихичко поговориха за процеса.
Сетне чуха идването на пикапа, Бойд бързаше за обяд и се чудеше кой ли им бе дошъл на гости. Бе видял колата. Спря се изненадан на вратата, докато осмисли видяното, сетне ахна и я прегърна, а после раздруса и ръката на Спенсър.
— Четохме за вас — усмихна се той, радостен да ги види. — Питах се дали ще наминете насам.
Спенсър му каза, че бе минал преди две години, но не могъл да открие къде живеят. Бе встрани от черния път и той пак не би ги намерил, ако Кристъл не му бе показала пътя.
Хироко ги убеди да обядват всички. Кристъл й помогна, чувстваше се както винаги у дома си в уютната кухничка. Сетне Бойд й разказа всички новини. Беки се бе омъжила отново, живеела в Уайоминг и имала още две деца. Сетне той се поколеба, не знаеше какво още можеше да понесе Кристъл.
— Майка ти е наистина тежко болна — рече тихо той.
Тя бе единствената й останала роднина. Ала Кристъл не искаше да се среща с нея сега, а вече бе казала на Спенсър, че не желае да види и ранчото. Щеше да бъде твърде болезнено за нея, щеше да се почувства прекалено самотна, след всичките тези години. Бяха минали шест години, откакто бе заминала, шест години, откак бе починал Джарид, и за нея тук не съществуваше нищо друго, освен гробовете на баща й и на Джарид. Но все пак попита Бойд дали майка й се бе преместила.