— Хайде, влез и я поздрави. Вече не може да ти причини зло.
Кристъл бавно пристъпи в кухнята, едва ли не очакваше да види баба си, но там нямаше никой. Стаята бе затъмнена, всичко изглеждаше овехтяло и запуснато. Нямаше грижовни ръце, които да ремонтират мебелите. Изглежда майка й бе оставила всичко на самотек — и в къщата, и извън нея.
Спенсър я последва във вестибюла, сетне към стаята на майка й и зачака навън.
Кристъл почука и влезе. Оливия лежеше на леглото; беше се свършила напълно. Нищо не бе останало от нея, освен може би очите, които се взряха в Кристъл.
— Здравей, мамо.
Оливия се изненада, но не и толкова, колкото бе предположила Кристъл. Сякаш бе очаквала тя да дойде, но и да не бе дошла, тя не даваше пет пари.
— Как поминуваш?
Не спомена нищо за деня, в който бе заминала, нито за болката, която й бе причинила, за смъртта на Джарид, за онова, което й бе сторил Том. Просто лежеше там, гледаше най-малкото си дете и чакаше да умре и да се присъедини към останалите.
— Добре съм.
Майка й не знаеше нищо за процеса. Сега вече нищо не знаеше и от нищо не се интересуваше. От месеци насам целият й свят се бе ограничил само до спалнята й.
— Чух, че си отишла в Холивуд. Вярно ли е? Кристъл кимна.
— Да, бях там. За известно време.
— Сега какво правиш?
— Дошла съм ти на гости — тя се усмихна, но в очите на майка й ответната усмивка липсваше, бе прекалено уморена.
— Предполагам си чула за ранчото. Сигурно щяха да те потърсят след смъртта ми. Беки казва, че Бойд Уебстър знаел как да те открие.
— Той винаги е знаел това. Какво за ранчото? Ще го продаваш ли?
— Това вече зависи от теб. Винаги бе прекалено голямо за мен, но баща ти го остави и не можех да сторя нищо друго, освен да живея тук до смъртта си. След което то става твое. Беки бе много ядосана отначало. Но сега си живее добре. Има добър мъж. Знаеш ли, че Том загина в Корея?
— Чух за това.
Мислите й обаче препускаха подир онова, което майка й бе казала току-що. Тя внимателно седна на люлеещия се стол до леглото и предпазливо посегна към ръката й. Оливия не се възпротиви и ръката й остана като суха вейка в дланта на Кристъл.
— Какво искаше да кажеш за ранчото?
— Че е твое. Това бе желанието на баща ти. Аз получих правото да живея в него до края на живота си, или нещо от сорта. Но след това желанието му бе то да бъде изцяло твое. Казваше, че ти единствена си го обичала.
Очите на Кристъл се насълзиха. Баща й й бе завещал ранчото, а никога не й го бяха казали. Бяха я оставили да си замине, без да й съобщят, че един ден то щеше да е нейно.
— Можеш дори да останеш сега в къщичката, ако искаш. Никой не я е използвал от години. Аз няма да изкарам дълго — рече тя и отдръпна ръката си. — Всеки момент то ще бъде твое.
— Не говори така. Готви ли ти някой?
— Аха. Някои момичета от църквата все още ме посещават. Имам си и доста запаси, а доктор Гуд идва два пъти дневно, повечето пъти го придружава и сестра.
Сетне тя затвори очи, бе твърде уморена, за да говори повече. Унесе се в сън, а Кристъл стана и я погледна — жената, която й бе причинила толкова болка, която никога не я бе разбирала или обичала, която през всичкото това време бе пазила в тайна завещанието на баща й. Трудно й бе да изпита към нея нещо друго, освен съжаление. Беше вече на умиране. След което всичко тук щеше да стане собственост на Кристъл.
Тя излезе тихо от стаята и се озова пред Спенсър. Даде му знак да излязат, седнаха на входните стъпала и тя го погледна — беше изумена.
— Няма да повярваш на онова, което току-що чух.
— Тя ти е простила всичко — усмихна се той, а тя му отвърна със същото.
— Не, прекалено е късно. Твърде е зле, за да се интересува от това.
Тя огледа полята, които бяха вече почти нейни, обля я вълна на обич към тази земя, същата тази обич, заради която баща й я бе оставил на нея. Сетне се сети за последните му думи: … никога не изоставяй това… ранчото… Затова и бе толкова гузна, когато си отиваше оттук.
Отново погледна Спенсър.
— Когато баща ми почина, той ми завещал ранчото, но никога не ми казаха за това. Предполагам, че това е причината да ме мразят толкова. Защото той ми завеща всичко.
Изглеждаше потресена. След като видя майка си след толкова много години, а сега и след онова, което бе научила. Тя поклати глава и полека се изправи.
— И какво ще правя с всичко това?
— Ще живееш тук, при това добре. Мястото е много красиво. Или поне беше някога, а може да стане отново красиво някой ден. Бас ловя, че лозята са страшно доходоносни. А може би дори и царевицата.