— Спенсър — усмихна му се тя неочаквано. — Аз си дойдох у дома.
— Да, така е — усмихна се и той. — Разбира се, че си си у дома. А вчера дори не искаше да дойдеш тук.
И двамата се усмихнаха, но сетне се сетиха за умиращата в къщата жена. Върнаха се бавно при колата, чудеха се накъде да поемат.
— Тя каза, че, ако искаме, можем да отседнем в къщичката.
— И двамата ли? — усмихна се той. — Тя знае ли, че съм тук?
— Не… добре, де… каза, че аз бих могла. Но съм сигурна, че там е голяма мръсотия.
Освен това Кристъл не искаше да е тук, докато майка й умираше.
— Нека отидем някъде, ще се върнем по-късно.
Той кимна и те се качиха в колата. Спряха до бензиностанцията, сбогуваха се с Бойд и му казаха, че ще се върнат.
Той им се обади още същата вечер в хотела, в който бяха отседнали. Кристъл се бе обадила на Хироко и й бе дала номера.
Майка й бе починала малко след като те заминали.
Кристъл притихна, опитвайки се да разбере какви чувства изпитва. Не бе чувството на мъка и на загуба, дори вече не бе и гняв. Всичко бе свършило, нямаше нищо, освен неясния й детски спомен за тази жена. А сега ранчото бе нейно, тъй както бе пожелал баща й. Нямаше представа какво ще прави с него. Но сега поне имаше къде да живее.
Върнаха се със Спенсър на следващия ден, а два дни по-късно майка й бе погребана при останалите от семейството. Тези два дни бяха отседнали у Бойд и Хироко и Кристъл се колебаеше какво да стори. Най-сетне тя реши да се пренесе в главната къща на ранчото и дори със Спенсър се нанесоха в нейната бивша стая.
Старото й легло си бе на мястото, дори подът поскърцваше на същите места. Нищо не се бе променило. И все пак всичко бе променено, помисли си тя, когато на залез-слънце поеха през полята към мястото, където се бяха срещнали за пръв път.
Той й се усмихна. Странни бяха понякога обратите на живота. Кристъл още не можеше да се съвземе от тях. Само допреди няколко дни тя бе на дъното на обществото, а сега притежаваше ранчото, което баща й й бе завещал.
Слънцето залезе, те се целунаха и ръка за ръка поеха към къщата, благодарни за скъпоценните мигове, които бяха преживели.
Тогава Кристъл тихичко, като в далечен спомен, запя.
Тридесет и шеста глава
На следващия ден тя и Спенсър обходиха с кола ранчото. Повечето земя бе запустяла, нямаше и надничари. Само лозята бяха донякъде гледани, срещнаха двама мексиканци, които работеха по тях.
Плуваха в потока, който тя бе обичала толкова много като дете, сетне седяха увити в одеяла, смееха се и се гушеха един в друг, а тя пя песните, които бе пяла с баща си. В един момент се почувства виновна, сякаш пееше на гроба на майка си, но всъщност не бе така. За нея майка й бе умряла отдавна, а ранчото бе последния подарък от баща й.
Когато се върнаха в къщата, тя сложи стария чайник на печката и той й навя спомена за баба й в чистата й бяла престилка. Разказа на Спенсър някои от най-ранните си спомени и той я слушаше унесен. Сетне заговориха за Вашингтон и за неговото завръщане там.
— Ами Елизабът?
И двамата знаеха, че той трябва да вземе решение. То можеше да дойде и от само себе си, ако останеше достатъчно дълго с Кристъл. Не можеше да си представи да я изостави отново, а и двамата знаеха, че не го искаше. Не бе виждал Елизабът три месеца, но знаеше, че с малко натиск от негова страна, тя щеше да му даде развод.
За него не бе съвсем лесно да изостави всичко във Вашингтон и да остане при Кристъл в Калифорния. Кристъл искаше той да остане, но желаеше той сам да вземе решението си. Не й се щеше да захвърли всичко във Вашингтон, ако той самият не го желае. Не можеше да му предложи нищо, което да се сравни с живота, който бе водил с Елизабът и семейство Баркли.
Предишния ден бе научила, че ранчото едва се самоиздържало. Тя би могла да оцелее тук, но в сравнение с Елизабът не притежаваше нищо. Единственото, което можеше да му даде, бе любовта си — всичките онези чувства, които се бяха зародили още в деня на сватбата на Беки.
Той се сети да се обади на сенатора. Докато звънеше, тя миеше чиниите в кухнята и слушаше радио. Когато той затвори телефона, тя го погледна. Усмихна му се и изтри ръце о новите си дънки.
— За какво те търси?
Той я погледна съсредоточено. Странни неща ставаха с тях напоследък. Младшият сенатор от Калифорния бе следил много отблизо процеса й и предлагаше на Спенсър да заработи като негов помощник, когато се върне във Вашингтон — а това щеше да е скоро. Предлагаше му отговорна работа — да води предизборната му кампания. И за пръв път това не бе служба, която получаваше благодарение на съдията Баркли.