— Това ли е, което би желал да правиш? — попита го тя, след като й бе обяснил.
Работата бе престижна и би му харесала, но не искаше да я изостави и да се върне във Вашингтон. Искаше да си остане тук, при нея, в долината Алигзандър.
— Тази работа би била тъкмо онова, което бих искал, но преди шест месеца. Тогава бих дал дясната си ръка за нея — той приседна на един от кухненските столове, а тя му наля чаша кафе. — Но сега не знам. По-скоро бих останал тук, при теб.
Той я притегли в скута си и я погледна, все още бе силно изненадан от предложението на сенатора.
— Ти какво му отговори? — тя наблюдаваше внимателно лицето му. Трябваше да узнае какво бе най-доброто решение за него, какво наистина би искал да стане.
— Казах му, че ще му се обадя следващата седмица, като се върна. Той отлита за Вашингтон утре следобед. Не можех да повярвам, че предложението му е сериозно, но май наистина е такова. Но какво ще стане с нас? Ще дойдеш ли с мен? — той почти бе забравил за Елизабът. Точно сега най-важното нещо за него бе Кристъл.
— Това сега не е важно. По-важно е какво ще стане с теб.
Той отпи от димящата течност, погледна я замислен и призна в себе си, че бе желал тъкмо такова предложение. Най-неочаквано пред него се разкри перспективата да навлезе в политиката, но съществуваше и Кристъл. Не искаше да я изгуби отново, дори и заради такава служба, каквато току-що му бяха предложили.
Като го слушаше как говори за света на политиката обаче, тя разбра колко много му харесва. Разбра също, че щеше да се справи много добре със съпруга като Елизабът. А всичките му надежди щяха да погинат, ако се оженеше за жена като нея, обвинена в убийството на Ърни. Скандалът щеше да го довърши и тогава какво щеше да му остане? Животът на един фермер. Той не бе пригоден за това. Бе предопределен за по-големи дела.
Същата вечер той я люби, но сетне забеляза, че тя бе странно притихнала. Запита се какво ли я тревожа помисли си, че може би това бе къщата и спомените й за нея. Всичко бе тъй износено и тъжно, досущ като майка й, преди да умре. Тук витаеше духът на тъгата, която се разсейваше само когато човек излезеше навън и видеше великолепието на долината.
— За какво се замисли? — той я погали по косата и я притисна силно до себе си.
Тя се усмихна тъжно — лежаха на тясното легло, което някога бе споделяла с Беки.
— Мислех си, ме е време да се върнеш във Вашингтон, посрещнат с музика.
Това щеше да е най-голямата й жертва, но знаеше, че трябва да я направи.
Той бавно поклати глава:
— Не искам да те изоставям отново. Достатъчно преживяхме. Извоювахме си всичко това.
Тя се надигна на лакът и го погледна.
— Не ти е тук мястото, любими. Ти си предопределен за по-големи дела от това да въртиш едно старо ранчо като това.
Беше сигурна в това, но той не щеше и да чуе.
— А ти си, така ли? Не ставай смешна! Преди три месеца ти бе кинозвезда, а я се погледни сега. Върна се там, откъдето започна.
— Това е по-различно, Спенсър — тя го целуна по върха на носа. — Всичко бе като сбъднат сън. А онова, което ти правиш, е важно. Един ден може да станеш голям човек. Би могъл дори да се кандидатираш за президент.
Но не и ако го оставеше при себе си. Не и тук. Във всеки случай — не и ако бе женен за убийца. Тя би могла да провали всичко. Но бе решена да не го допусне. Той трябваше да се върне при Елизабът. Тя бе точно онзи тип съпруга, който му бе нужен.
— Искам да се върнеш.
— Защо? — погледна я изумен той. — Как можеш да говориш така?
— Защото мястото ти е във Вашингтон. Още не си свършен. Трябва да пътуваш, да се срещаш с хора, имаш още неродени идеи, които трябва да споделиш с хора, нуждаещи се от теб. На мен ми бе добре, но това е всичко, забавлявах се, но платих прекалено висока цена. Не искам повече подобно нещо. А ти би могъл да продължиш. В това е разликата.
Тя бе забелязала изражението на лицето му, след като се бе обадил на сенатора. Не можеше да го лиши от това. Знаеше, че ако го стореше, един ден той би могъл да я намрази.
— И какво да направя? Да те оставя тук? Защо не дойдеш с мен? — очите му я умоляваха.
— Във Вашингтон ли? — усмихна се тя.
— Защо не!
— Защото ще те съсипя само в един миг, независимо колко много те обичам. Помисли си за това какво влача подире си. Обвинена бях в убийство, Спенсър. И съдебното жури обяви само, че съм го направила при самозащита. То не каза, че не съм го направила. Кариерата ти ще е свършена в деня, в който пристигна във Вашингтон, и ти го знаеш много добре.
— Няма да се върна.