Той я притегли към себе си и я притисна силно, изплашен, че отново ще я изгуби.
Но тя говореше сериозно в мрака и думите й го плашеха.
— Няма да допусна да останеш тук.
— Защо не?
— Защото това ще те съсипе.
Не й отговори, а след като тя заспа, той дълго лежа, прегърнал я, заслушан в дишането й. Знаеше, че ако я изостави, щеше да умре, или поне частица от него щеше да е мъртва. Завинаги.
На следващия ден обаче тя отново повдигна въпроса и бе непреклонна. В крайна сметка тя знаеше какво щеше да направи. Трябваше да го изпроводи да си върви, на всяка цена, дори ако трябваше да му каже, че не го обича. Не се наложи обаче да се стига дотам. Каза му единствено, че не бе готова да се установи тук с него. Искаше да остане сама в ранчото, независимо от това колко неблагодарно прозвучаха думите й след всичко, което той бе направил за нея.
Едва двайсет и четири годишна, след всичко, което бе преживяла, тя не искаше да мисли за женитба. Каза му, че се нуждаела да остане сама в ранчото, но той не й повярва. Думите й му напомниха за онова, което му бе казала преди година и половина — когато му заяви, че не го обича, за да го спаси от Ърни.
Когато тръгнаха да се връщат от потока, той изглеждаше съсипан.
— Защо искаш да останеш тук сама?
— Просто имам нужда. Това е. Искам да съм сама и сама да си върша работата. Имам право на това, нали?
Той бе наранен до дъното на душата си, а тя трябваше да потиска сълзите си, когато вечерта я прегърна.
Той спори с нея с дни, но тя отстояваше позициите си и след цяла седмица на терзания, го убеди. Щеше да приеме работата във Вашингтон, но настоя да идва често да я вижда. Тя знаеше какъв скандал би предизвикало това и се закле в себе си, че нямаше да го допусне. Трябваше да бъде силна в отношението си към него. Знаеше, че всяка среща, всяка връзка с него би могла да го съсипе. Тя вече бе белязана и ако той бе друг, нещата можеше да са и по-различни. Но животът му бе пред него, очите му светваха всеки път, когато заговореше за новата си работа с калифорнийския сенатор във Вашингтон. Не биваше да му ограбва това.
Един ден би могъл да стане голяма фигура и тя не бе човекът, който щеше да му попречи да го стори. Знаеше също така, че той принадлежи към кръга на Елизабът, независимо, че спореше по този въпрос с Кристъл. И когато Кристъл си мислеше да й го отстъпи, тя се чувстваше като майка, която подхвърля бебето си пред нечия врата.
Замина един късен следобед, целунаха се дълго й силно, а зад тях слънцето залязваше. Той все още искаше тя да тръгне с него, но тя държа на отказа си докрай. Съгласи се само след обещанието да се върне скоро, но си бе наумила друго.
Изправила се, висока и горда, тя му махаше с ръка, сякаш го очакваше да го види скоро. Но знаеше, че нямаше да му позволи да се върне отново. Бе прекалено опасно за него и тя знаеше, че след време щеше да й бъде благодарен за това й решение.
След като той замина, тя легна на леглото, разтърсвана от ридания. Сърцето й щеше да се пръсне. Той отново си бе заминал и, без значение колко го обичаше, този път това щеше да е завинаги. Последният й подарък за него бе дарената му свобода. Това бе единственото, което можеше да му даде. Той имаше всичко останало — сърцето й, душата й, тялото й.
Тридесет и седма глава
Кристъл предложи къщичката на Бойд и Хироко и те се преместиха там през март, след като я изчистиха и боядисаха, изкорениха буренаците и засяха градинка.
Кристъл бе наела двама надничари да се заемат с царевицата и още мексиканци да работят по лозята. Бойд все още ходеше всеки ден на работа в бензиностанцията, но Хироко и Кристъл работиха като робини, за да възстановят къщата на ранчото в предишния й вид. Малката Джейн им помагаше.
През април, когато слънцето вече грееше топло, след като бе стъргала стените цял ден и до късно вечерта ги бе боядисвала, Кристъл едва не припадна. Хироко й помогна да седне на един стол и я погледна загрижено намръщена. Нещо й имаше, независимо, че Кристъл отричаше. Последните два месеца си бяха казали своето, пък и процесът преди това, както и времето, прекарано с Ърни. Най-зле обаче й се отразяваше болката, която изпитваше за Спенсър.
На няколко пъти той й се обажда, но тя му отговаряше неопределено и настояваше още да не идва. Беше започнал работа за сенатора, ръководеше кампанията му от Вашингтон и харесваше службата си, но все още искаше да се върне да се види с Кристъл. Доста безчувствено тя му каза, че излиза с някого от града и че ранчото сега вече се управлявало добре. А и той бе с Елизабът, която отново, въпреки всичко, бе отказала да му даде развод.
Хироко положи влажна кърпа върху челото на Кристъл, седна до нея и настоя да отиде на лекар.