— В какво училище? — очите й бяха блестящи и живи и той почувства, че зад свяна в погледа й се криеше палавост.
— По право.
— Сигурно е трудно.
— Така е. Но е интересно и ми харесва. А ти с какво се занимаваш? — въпросът бе глупав и той го знаеше. Какво друго би могла да прави на годините си, освен да ходи на училище и да играе с приятелите си в долината.
— Ходя на училище — тя откъсна дълъг стрък трева и се заигра с него.
— Харесва ли ти?
— Понякога.
— Е, това е нормално…
Той отново й се усмихна и се почуди как ли се наричаше. Може би Сали, или Джейн, или Мери. Хората тук не носеха необичайни имена. Сетне, сякаш това би имало значение за нея, той се представи, тя кимна, все още взряна в него с поглед, който излъчваше предпазлива омая.
— Аз съм Кристъл Уайът — името й прилягаше чудесно.
— Роднина ли си на булката?
— Сестра ми е.
Той се почуди защо Том не бе изчакал да се ожени за нея, но хората тук май не осъзнаваха колко невероятно красива бе тя, макар това да бе трудно за вярване.
— Ранчото е много красиво. Сигурно е чудесно човек да живее тук.
Тя се усмихна, по-широко отколкото преди, сякаш гореше от нетърпение да сподели някаква тайна.
— Зад хълмовете е още по-красиво, там има река, която оттук не се вижда. Тате и аз понякога яздим заедно из планините. Там е много красиво. Вие яздите ли? — бе любопитна да узнае всичко за него, досущ както и той за нея.
— Не много добре. Но ми харесва да яздя. Може би ще дойда някой ден и ти и татко ти ще ме научите.
Тя кимна, комай предложението й хареса, а сетне някой й извика. Отначало не обърна внимание, после се обърна и съжали за това. Беше брат й. Спенсър усети как сърцето му се свива. Най-сетне бяха забелязали отсъствието й.
— Приятно ми бе да поговоря с вас.
Той знаеше, че след малко тя щеше да си тръгне и му се прииска да я докосне поне за миг. Страхуваше се, че повече няма да я види, искаше му се да накара времето да спре, за да се вреже този миг в паметта му, там, под дърветата… преди да е пораснала… преди да си замине… преди животът да я промени.
— Кристъл! — вече няколко гласа я викаха в хор. И тя не можеше да не им обърне внимание. Извика им, че ще отиде след минута.
— Наистина ли ще дойдете някой ден?
Май и тя чувстваше същото. И тя не искаше той да си отиде, никога не бе виждала по-хубав мъж, освен на снимките на кинозвездите, окачени в стаята й. Само че той бе по-различен, беше истински. И не разговаряше с нея като с малко момиченце.
— Бих искал. Сега, след като знам, че Бойд е тук, бих могъл да дойда с колата да го видя — тя кимна в безмълвно одобрение. — Ще дойда да видя и Том… — гласът му затихна, искаше му се да каже да видя и теб, но знаеше, че не можеше да й го каже. Би го взела за побъркан, а той не искаше да я изплаши. Може би се дължеше на виното, помисли си, може би не бе чак толкова красива, колкото му се струваше, може би причината за това бе просто настроението, хубавият ден, оживлението от сватбата. Обаче в същото време знаеше, че бе нещо повече от това, тя бе нещо повече от всичко това.
Най-сетне тя го погледна за последен път и му се усмихна свенливо, махна с ръка и отиде при останалите. Той стоя и я гледа дълго-дълго, брат й й каза нещо и я дръпна за косата и в следващия миг тя вече го гонеше, закачаше го и се смееше, сякаш бе забравила, че изобщо се бяха срещнали. Но когато той се обърна и понечи да се върне при Бойд и Хироко, забеляза, че тя се бе извърнала и, спряла за миг, го гледаше, сякаш искаше да му каже нещо.
Преди да си тръгне я видя още веднъж — бе застанала на верандата и говореше с майка си, очевидно за нещо я гълчаха. Внесе един тежък поднос в кухнята и повече не излезе.
Минута по-късно той вече караше колата си, все още замислен за детето, с което се бе запознал. Беше като диво жребче, красиво, необяздено и свободно, едно дете с очи на жена. Тогава той се изсмя на себе си. Беше си същинска лудост. Предстоеше му да живее живот, тотално различен от този тук. Нямаше никаква причина бъде така увлечен по едно четиринайсетгодишно момиче в тучната пустиня на долината Алигзандър. Никаква причина, освен тази, че тя не бе просто кое да е момиче. Дори и името й му казваше, че бе по-различна. Кристъл. Повтаряше си го, докато караше, спомни си, обеща на Бойд и Хироко да им отиде на гости, след като мине лятото. Може би щеше… може би наистина щеше… странно, но той вече бе сигурен, че трябва да го направи.
И Кристъл, докато помагаше на майка си да приберат и последните подноси, се улови, че мисли за него, за хубавия непознат от Сан Франциско. Вече знаеше кой бе той. Чу Том да говори за него, за командира си в Япония.