Балът бе далеч по-хубав, отколкото си го бе представяла. Имаше няколко приема, а баловете всъщност бяха два. Тя сметна, че Първата дама изглеждаше много изтънчена в роклята си, дело на моделиера Олег Касини. Навсякъде имаше тълпи от зрители, те разпознаваха Кристъл и тя подписа стотици автографи за почитателите си. Облеченият в добре скроен смокинг Брайън се гордееше с нея. Тази година той навърши петдесет и девет, но изглеждаше як и по-хубав отвсякога.
— Ама и ти самият си доста хубав — подразни го тя, докато се обличаха в хотела Статлър.
Той бе запазил апартамент в него още преди месец и тя трябваше да си признае, че се радва, задето се бе съгласила да дойде с него.
Отношенията им си бяха съвсем същите, както в началото — удобно и за двамата партньорство и дискретна любовна връзка, която мнозина дори и не подозираха, а тези, които знаеха за нея, си мълчаха, Кристъл много го харесваше, а и той й бе необходим. Беше един от малкото истински хора, с които можеше да поговори в Холивуд, а тя често търсеше съветите му и за ранчото. Връзката им бе задоволителна и във физическо отношение, макар да нямаше плам, страст, страдания или болка. Просто — спокойствието да бъде с мъж, когото едновременно уважаваше и на когото се възхищаваше.
Отидоха и на двата бала вечерта и той я представи на президента. Тя бе поразена колко бе хубав той, застанал до красивата си жена — аристократка. Тя изглеждаше доста стеснителна и говореше с някого на френски. Когато я запознаха с Кристъл, тя й призна, че много харесвала филмите й.
Танцуваха до късно през нощта. Когато Брайън отиде да вземе наметката й, тя най-сетне забеляза Спенсър. Той стоеше до вратата, заедно с неколцина мъже от правителството и разговаряше оживено и шеговито с хората от охраната. Тя се обърна да си върви, усетила как я облива вълната на копнежа. Искаше й се Брайън да се върне, за да могат да си тръгнат, ала той се бавеше ужасно.
Докато се обръщаше, блясъкът на роклята й на меката светлина привлече погледа му и той спря да говори. Извини се и след миг вече стоеше пред нея и я гледаше, слисан, както и преди, от красотата й. Протегна се и докосна нежно ръката й, сякаш да се увери, че наистина бе тя. Тя беше. Прекалено истинска.
— Кристъл…
Бяха минали шест години. Шест дълги години, изпълнени с добри и с лоши неща, с ранчото, с филмите, с неговия син.
— Здравей, Спенсър. Мислех си, че ще те срещна тук. Моите поздравления.
Гласът й бе тих в шумната зала, но той улавяше всяка дума, изречена от нея. Помисли си, че никога не бе изглеждала по-красива, отколкото тази вечер — в тази сребриста рокля, която обвиваше тялото й като с леден воал, същото това красиво тяло, което той още помнеше.
— Благодаря. И ти стигна доста далеч.
Той се усмихна. С годините тя бе станала голяма звезда, тъй както си бе мечтала за това някога, и ето че след като го бе постигнала, то й харесваше. Ала то бе нищо, в сравнение с онова, което изпитваше към него. Само като го гледаше, всичко се възраждаше отново, радостта и болката, целият този копнеж, който бе изпитвала през целия си живот, който изпитваше и сега.
— Ще останеш ли известно време във Вашингтон? — попита я небрежно той.
— Няколко дни — нарочно му отговори неясно, молеше се той да не долови как силно биеше сърцето й. — Трябва да се връщам в Калифорния.
Той кимна, а тя се запита дали още бе женен.
А в другия край на залата Елизабът се къпеше в цялата си слава. Мъжът й бе един от помощниците на самия Кенеди. На трийсет и една години тя бе постигнала своето. Единствената жена в залата, на която завиждаше, бе омъжена за президента, но един ден това можеше да бъде и самата тя. Сега вече всичко бе възможно. Спенсър бе станал влиятелен мъж, дори и в очите на семейство Баркли.
— Къде си отседнала?
Тя се поколеба, но сетне реши, че това нямаше никакво значение. Освен всичко друго имаше и Брайън.
— В Статлър.
Той кимна и в този момент се появи Брайън с наметката й от сребърна лисица. Нямаше друг избор, освен да ги запознае. Брайън знаеше кой бе той, макар да не се бяха срещали, и се учуди откъде познава Кристъл. Връзката й с Брайън бе очевидна, но не можеше да не бъде забелязано и това как я гледаше Спенсър.
Тя му пожела лека нощ и двамата си тръгнаха. В лимузината на Брайън му се стори, че бе необичайно мълчалива, загледана в тихо стелещия се сняг. Не й каза нищо, преди да се качат в стаята, а сетне реши, че трябва да я попита.
— Откъде познаваш Спенсър Хил?
Доколкото знаеше, тя никога дотогава не бе ходила във Вашингтон. Той бе видял Спенсър с Кенеди миналата година и веднага го бе харесал. Един ден щеше да стане голям човек, вече бе много влиятелен и Брайън знаеше колко държеше на него младият президент.