Кристъл разсеяно дръпна ципа на роклята си, усмихна му се, но очите й бяха тъжни. Той забеляза в тях нещо, което никога досега не бе виждал, някаква жива, труднопоносима рана.
— Запознах се с него преди много години, на сватбата на сестра си. Той бе служил в Пасифика със зет ми — сетне, като се обърна, добави:
— Той бе защитникът ми на процеса.
И изведнъж Брайън разбра всичко. Досега не му бе идвало на ума. Той бавно отиде до нея и я погледна с тъжните си очи.
— Той е бащата на момчето, нали?
Последва дълга пауза, след която тя бавно кимна и се извърна.
Знае ли за това?
Тя поклати глава.
— И никога няма да узнае. Това е една дълга история, но сега той си има своя живот и го очаква добро бъдеще. Ако бе останал при мен, това щеше да го съсипе.
Тя му бе подарила свободата тъкмо навреме и сега бе доволна, че той се бе възползвал добре от нея.
— Той още те обича.
Брайън тежко се отпусна на креслото. Знаеше, че един ден това щеше да се случи, но все пак му бе мъчно. Бе видял очите на Кристъл, както и очите на Спенсър.
— Не ставай смешен. Цели шест години допреди тая вечер дори не съм го виждала.
На следващата сутрин, докато Брайън трябваше да присъства на закуска с политически приятели, Спенсър й се обади. Тя усети как сърцето й учестява ударите си, когато чу името си, и си каза, че е една глупачка. Той искаше да я види за малко, преди тя да си замине, но тя му отказа.
— Кристъл, моля те… заради миналото… Миналото, което й бе дарило едно момченце.
— Смятам, че не бива. Ами ако те види някой репортер? Не си струва.
— Остави тази грижа на мен. Моля те…
Умоляваше я, а и на нея не по-малко й се искаше да се види с него. Но в името на какво? Дори Брайън да бе прав, че Спенсър още я обича, срещата им можеше само да навреди на самия Спенсър.
Тя отново се опита да го разубеди, но той не се поддаде.
— Добре, къде да се видим?
Нервничеше. Боеше се както от пресата, така и от Брайън. Той не бе ревнивец, но не искаше да го засегне. Особено сега, след като знаеше всичко. Бе забелязала тъгата в очите му предишната вечер и искаше да го убеди, че не си заслужаваше да се натъжава. Спенсър Хил отдавна бе излязъл от нейния живот. И никога нямаше да бъде част от него.
Спенсър й даде адреса на един малък, познат нему бар, и тя обеща да се срещне с него там в четири часа. Брайън още бе извън хотела, но тя взе такси, вместо да се възползва от лимузината, която бе оставил на нейно разположение. Боеше се шофьорът на лимузината да не се разприказва пред пресата, ако разпознаеше Спенсър.
Носеше голяма кожена шапка, кожено палто и чифт тъмни очила. Когато пристигна, той я очакваше. В косата му сребрееше сняг, бе побелял още повече, откакто го бе видяла за последен път в ранчото.
Когато го погледна, тя не можа да не си спомни как бе изглеждал като го видя за първи път в белите му фланелени панталони, блейзера и червената вратовръзка, блестящата му черна коса и топлата му усмивка. Той не се бе променил много, но тя бе променена. На нейните двайсет и осем години онова четиринайсетгодишно момиченце вече бе напълно забравено.
— Благодаря ти, че дойде — той хвана ръката й докато сядаха. — Трябваше да те видя, Кристъл.
Тя се усмихна, като се сети колко много синът му приличаше на него, синът, когото той не бе виждал никога и никога нямаше да види, синът, който изпълваше със смисъл съществуванието й.
— Ти постигна толкова много — усмихна се той. — Гледал съм всичките ти филми.
Тя се засмя, почувства се отново млада.
— Кой би си помислил някога, че…
— Спомням си първия път, когато ми каза, че искаш да станеш филмова звезда — и сетне добави: — Още ли държиш ранчото?
Тя кимна:
— Бойд и Хироко сега живеят при мен там. Връщам се винаги, когато мога.
За да видя сина ти… нашето дете…
— Бих искал да се върна там някой ден.
Само мисълта за това я накара да се разтрепери. Но знаеше, че в следващите четири години той щеше да е прекалено зает, дори да си помисли да отиде в ранчото.
После тя се осмели да му зададе въпроса, който си бе задала предишната вечер.
— Още ли си женен?
Не бе срещала нищо за негов развод в пресата, а и с католика Кенеди тя подозираше, че това не бе възможно, инак нямаше да бъде назначен на сегашната си служба.
Той кимна замислен.
— Донякъде. В този брак никога не е имало смисъл, а след като се върнах… тя знаеше за нас. Не искаше развод по нейни си причини, които не бяха и мои. А сега вече има всичко, което бе желала — той се усмихна отново по момчешки, — или поне си мисли така. Досущ както ти си си мечтала като дете да станеш кинозвезда, тя си е мечтала да се омъжи за важна птица. Всеки от нас живее своя собствен живот, но тя дава много хубави приеми.