Сякаш не бе толкова огорчен, колкото дълбоко разочарован. Бе се отказал от жената, която обича, и бе живял десет години с една чужда нему жена.
— Предполагам всички получиха онова, което искаха, не е ли така?
Кинозвезда, помощник на президента, съпруга на важна птица. Липсваше му единствено най-важното. Жената, която обичаше вече петнайсет години.
— Кога се връщаш?
— Утре.
— С Брайън Форд ли?
— Да.
Тя го погледна право в очите. Знаеше какво искаше да узнае той, но не искаше да му го казва, а и той не искаше да попита. Бе прекалено болезнено.
— Някои от филмите ти са много хубави.
— Благодаря — тя му се усмихна вежливо. Имаше толкова много да му каже, а не можеше.
Той отново се засмя:
— Гледах те като ти връчваха наградата на Академията. Едва не се разплаках. Бе толкова красива, Кристъл… и сега си красива… с нищо не си се променила, просто ставаш все по-хубава и по-хубава.
— И по-стара — засмя се тя. — Като си спомня, че тридесет години ми се виждаха едва ли не преклонна старост…
Той също се засмя. Тя все още бе млада и невероятно привлекателна. Караше го да се чувства стогодишен и безкрайно самотен.
Поговориха още малко и той погледна часовника си. Не му се тръгваше, но знаеше, че бе наложително. Трябваше да бъде на вечеря в Белия дом в седем часа, а трябваше да мине и да вземе Елизабът от дома им, да се преоблече в смокинг за официалното събитие тази вечер.
— Мога ли да те откарам?
— Не мисля, че би трябвало — тя все още бе неспокойна и той й се усмихна.
— Мисля, че се тревожиш излишно. Все пак аз не съм президента, нали? Само негов помощник съм. Обратното на онова, което мисли жена ми. Не съм чак толкова важна клечка.
Тя се мушна в лимузината с него и поеха към хотела. Той не я попита защо не се бе омъжила, както тя не го запита защо нямаше деца. Говориха за бала предишната вечер, сетне колата спря, той я погледна тъжно и здраво стисна ръцете й в своите.
— Не искам отново да те оставям. Тези шест години без теб бяха ужасни.
Тъкмо това бе искал да й каже като й се обади, тъкмо затова я бе умолявал да се срещнат. Искаше поне тя да знае, че още я обичаше.
— Спенсър, недей… вече е прекалено късно за нас. Ти си си извоювал прекрасен пост. Не разваляй всичко.
— Не бъди глупава. Всичко това може да свърши след четири години, а ние пак ще си съществуваме. Още ли не си го разбрала? За теб нищо ли не означава това, че изпитваме същите чувства, както преди петнайсет години? Докога възнамеряваш да чакаш, докато стана на деветдесет години ли?
Тя се засмя и, като затвори очи при ромона на смеха й, той я целуна. Тя остана без дъх, докато го целуваше, а когато това свърши, очите й бяха пълни със сълзи. Нямаше какво да му каже. Не можеше да му се отдаде, заради негово добро, макар да го желаеше силно. А и това би усложнило нещата и при нея.
— Ако дойда в Калифорния, ще се съгласиш ли да се видим?
— Аз… не… Брайън… недей…
Този път той я попита прямо за онова, за което преди не се бе осмелил:
— С Форд ли живееш?
Тя поклати глава. И двамата отбягваха да го направят по свои различни причини.
— Не… Живея сама…
Той се усмихна радостен и, докато я целуваше отново, шофьорът потропваше навън, на студа, очаквайки да свършат разговора си.
— Ще ти се обадя веднага, щом мога.
— Спенсър!…
Той я накара да замлъкне с една последна целувка, а сетне отново й се усмихна.
— Обичам те… Винаги ще те обичам… и ако си мислиш, че това може да се промени, просто го забрави…
Бяха стигнали прекалено далеч, бяха се съпротивлявали прекалено често на чувствата си, опитваха се, губеха, печелеха и отново губеха. Сега обаче нямаше никакъв изход. И тя, както и той, знаеха, че бяха предопределени да бъдат заедно. Ала тези откраднати мигове можеха да му костват всичко онова, което бе постигнал, а тя не искаше да стане така.
Погледна го, обезпокоена само за него, не и за себе си.
— Наистина ли искаш това?
— Да… независимо колко е малко, Кристъл… то все пак е нещо.
— Толкова те обичам — прошепна тя и в следващия миг вратата се отвори и двамата излязоха. Тя се ръкува с него, благодари му за возенето и изчезна в хотела. Все още чувстваше топлината на устните му върху своите и се питаше какво ли щеше да се случи оттук нататък.
Четиридесет и втора глава
На следващия ден тя и Брайън отлетяха за Калифорния. И двамата не говориха много, той чете и зяпа през прозорчето. Още не искаше да й казва нищо, но вече знаеше. Бе й звънил следобеда в хотела, а когато я видя вечерта, той прочете всичко в очите й. Искаше му се само да й пожелае всичко хубаво и да й каже да внимава.