По онова време Зеб бе вече седемгодишен и страшно му се искаше да дойде в Холивуд да я види. Най-накрая тя отстъпи и му позволи да дойде с Уебстърови, които бяха впечатлени толкова силно, колкото и той. Отидоха заедно в Дисниленд и прекараха чудесно. Тя му обеща скоро да се върне, но той се радваше, че се връща в ранчото заедно с Уебстърови и Джейн, за която често казваше, че му е сестра. Тя бе на четиринайсет години и бе също така нежна и красива като майка си. Кристъл ги разведе из няколко студиа, питаше се защо ли не го бе сторила досега. Никой не разбра нищо, а и Зеб изобщо не приличаше на Кристъл.
Към лятото на 1963-та тя и Спенсър се срещаха тайно вече от две години и тя се бе примирила със съдбата си. Не желаеше повече да го разубеждава да не се виждат. Знаеше, че не би понесла да го изгуби отново. Не можеше да живее без него, а и нямаше нужда да го прави. Никой не подозираше нищо, а Елизабът не даваше и пет пари какво правеше той. Бе прекалено заета да се среща с приятели, да участва в разни комитети, да практикува право в свободното си време, както и да дава приеми. В живота й просто липсваше място за съпруг.
През ноември Кристъл бе заета денонощно в снимките на поредния филм на Брайън — бе доста добър. Той се бе зарекъл, че ще й донесе още един Оскар.
Тя седеше с останалите актьори на снимачната площадка, когато всички чуха новината: в Далас бе застрелян президентът. Сърцето й щеше да изскочи, докато тичаше към канцелариите, където някой бе поставил телевизор да видят новините. Отначало им се стори, че бяха улучени и някои от помощниците на президента. Тя с ужас гледаше неколкократно повтаряната картина как тялото на президента се люшва назад, как главата му се свлича в скута на жена му; след това показваха фасадата на болницата, в която бе откаран.
В единайсет и трийсет сутринта калифорнийско време говорителят обяви със задавен глас, че президентът починал. Тялото му щяло да бъде откарано във Вашингтон за погребение с военни почести. Показаха лицето на съсипаната му съпруга, нищо обаче не съобщиха за Спенсър.
Лицето на Кристъл бе бяло като платно, досущ като лицата на хората, които плачеха край нея. Тя не знаеше на кого да се обади.
Отчаяна, позвъни в кабинета на Брайън. Той също бе научил току-що новината и плачеше, когато тя му се обади.
— Трябва да разбера дали Спенсър не е ранен — рече тя задавено. — Знаеш ли на кого да се обадиш?
Последва дълго мълчание, докато той осмисляше какво означаваше това за нея.
— Ще видя какво мога да направя и ще ти се обадя веднага.
Минаха обаче часове, преди той да се свърже със свои познати в Белия дом. А целия ден тя бе като замаяна, в очакване той да й позвъни.
Обади й се чак в девет вечерта. По това време Линдън Джонсън вече бе положил клетвата си, Джак Кенеди бе откаран във Вашингтон, целият народ скърбеше, а жена му се бе изправила в опръскания си с кръв костюм, докато го откарваха в ковчега.
Когато Кристъл чу гласа на Брайън, тя се разплака, боеше се от новините, но той я успокои.
— Той е добре, Кристъл. Върнал се е във Вашингтон. В Белия дом.
Тя възприе думите му като насън, а когато сложи слушалката на апарата, се разрида — за Джак и за Джаки, за завинаги отминалите дни на Камелот, но така също и от облекчение, че Спенсър не бе пострадал.
Четиридесет и трета глава
Погребението бе своего рода симфония на мъката.
Ковчегът на оръдеен лафет бе теглен от коне, а двете дечица плачеха, малкият отдаде чест на баща си за последен път. Сякаш целият народ бе замрял в мига на последна почит. Убиецът бе застрелян и целият свят бе изпаднал в шок. Бе време, което никой нямаше да забрави никога, а Кристъл просто нямаше как да поговори със Спенсър. Нямаше начин да научи как се чувства, какво бе станало с него, нямаше представа дали щеше да продължи да работи и за Линдън Джонсън.
Брайън даде двуседмичен отпуск на актьорите си. Никой не бе в състояние да се върне на работа. Трябваше им време да се съвземат, а в знак на уважение към президента, когото бе обичал, той затвори офиса си в официален траур.
Кристъл отлетя за ранчото и там, заедно с Бойд и Хироко гледаше денонощно новините. Дори и Зеб се разплака като гледа погребението по телевизията, той й Джейн се държаха за ръце, когато гледаха децата на Кенеди.
Във Вашингтон Спенсър бе взел своето решение. От дни бе като зашеметен, никога не бе плакал толкова през живота си. Последваха сърцераздирателни раздели, както и весело-тъжното пристигане на Джонсънови. Той обаче знаеше, че не би могъл да служи никому така, както бе служил на JFK19. Усещаше дълбоко в сърцето си, че го бе обичал истински.