Разговаряха за природата, за живота, обсъждаха най-различни идеи, но много рядко говореха за определени хора. Хироко нямаше приятели, за които да говори, освен семейството си в Япония, а напоследък тя рядко говореше за него. Бяха толкова далеч, че все едно ги бе изгубила. Само веднъж сподели, че много й липсвали по-малките й сестри. В отговор на това откровение Кристъл й довери, че понякога си мечтаела да стане киноактриса. Хироко бе очарована от тази идея, смяташе, че момичето бе достатъчно красиво. Обаче Холивуд бе далеч, твърде далеч от долината Алигзандър. Струваше им се толкова непостижим, сякаш бе на някоя друга планета.
И Хироко, и Бойд присъстваха на кръщенето на Уилям. Той енергично зарева, когато свещеникът поля главицата му с вода. Беше облечен с кръщелната роба, която бе носил бащата на баба Минерва. Докато излизаха от църквата, Хироко пребледня и Бойд я хвана нежно под ръка, задавайки й въпрос само с поглед. Тя кимна.
Никога не се бе оплаквала, че е зле, но той разбра, че вече бе започнала да не се чувства добре. Все още готвеше ястията, обръщайки внимание и на най-малката подробност, но не й се ядеше, просто побутваше яденето в чинията си. Няколко сутрини я чу как повръща.
Погледът на Кристъл срещна нейния преди Бойд да я отведе и двете жени се усмихнаха една на друга, без някой да ги забележи. Всички бяха прекалено заети да се възхищават на бебето.
В ранчото гощавката бе подредена, както и в деня на сватбата на Беки, ала този път им бе по-лесно, имаха по-малко гости. Жените се бяха отделили на малки групички и си говореха кой щял да се жени и коя щяла да ражда. Никой още не знаеше за Хироко, а и им бе далеч по-интересно да клюкарстват шепнешком за Джини Уебстър. Тя бе понаддала доста, носеха се слухове, че спяла с Маршъл Флойд. Някой дори ги видял да излизат от един хотел в Напа.
— Бременна е, не ще и дума — обяви заговорнически Оливия, а Беки добави, че Джини едва не припаднала миналата седмица, по време на църковната служба.
— Смяташ ли, че ще се ожени за нея?
— Би могъл — рече една жена. — Само че ще е добре да го стори по-скоро, преди да е напълняла още повече.
Жените си говореха, мъжете ядяха и пиеха, наоколо играеха деца — беше почти същата картина като преди една година. Нищо не се бе променило две години след края на войната, освен че децата бяха попораснали.
И Кристъл вече бе изгубила детинската си външност.
Тялото й бе изящно скулптирано, с дълги нозе и привличаше вече мъжките погледи. Роклите й вече не скриваха женствеността й както преди, а очите й изглеждаха по-спокойни и по-мъдри. Цяла зима се бе тревожила за баща си. Джарид бе завършил гимназия през юни и щеше да работи вече по цял ден с Том и с баща си. Тад бе искал да постъпи в колеж, но Джарид не пожела. Човъркаше автомобилите на ранчото и излизаше с кола с приятелите си. Имаше си вече и приятелка от Калистога.
— Вече си е направо младеж — рече с възхита на Оливия една от приятелките й — и той ще бъде следващият, който ще се ожени, помни ми думата. Чувам, че се срещал с момичето на Томпсън.
Майка му само се усмихна гордо вместо отговор, но очите й помрачняха като погледна Кристъл. Беше облечена в синя рокля, с цвета на очите й, която баща й й бе донесъл от Сан Франциско.
— Много хубаво момиче… истинска красавица — рече другата жена, след като видя, че Оливия погледна към Кристъл. — Много скоро ще се наложи да я запираш в хамбара — подразни я тя, но Оливия не й обърна внимание.
Все още не познаваше както трябва най-малкото си дете. Беше толкова различна от останалите момичета, особено от сестра си. За разлика от другите бе тиха и самотна. Мислеше по-задълбочено, но когато споделяше с нея, което бе рядко, майка й се безпокоеше от мислите й. Едно момиче не биваше да разсъждава за сериозни неща или да си мечтае за градовете, за които тя и Тад разговаряха. Вината бе изцяло негова, че й пълнеше главата с тези неща. Негова бе вината и за това, че обичаше да тича на воля по хълмовете, да язди конете на баща си и да плува гола в рекичките, като някоя дивачка, а понякога и да изчезва с часове.
Не бе като другите момичета, като Беки или като майка си. Никога не бе била такава, а това ставаше все по-очевидно с израстването й. Тя дори вече и не забелязваше момчетата. Беше най-щастлива, когато бе сама, или когато разговаряше с баща си с часове за ранчото, за книгите, които е прочела, за градовете, посетени от Тад, които и тя искаше да види.