Един ден Оливия дори ги чу да говорят за Холивуд. А той знаеше, че това бе лудост. Нямаше да бъде никак лесно да й намерят съпруг, дори и при нейния външен вид. Външният вид не бе достатъчен. Беше просто прекалено различна, и ако не друго, той я открояваше още повече от останалите, принуждаваше жените да стават предпазливи, а мъжете — да я зяпат, но не и по начин, който ласкаеше Оливия.
За нея бе малко утешение фактът, че бе майка на най-красивото момиче в долината. Беше прекалено красива, прекалено свободна и много, много по-различна от другите.
Ето, дори и сега Кристъл пак бе сама, люлееше се силно на люлката, докато останалите се забавляваха настрани от нея. Тя изглежда дори не ги и забелязваше, сякаш не ги виждаше.
През последната година бе станала още по-усамотена, вместо да заприлича повече на другите. А дори и Джарид, зает със себе си, я бе оставил на мира. Забелязваха присъствието й единствено когато я чуеха да пее, например по време на сутрешните неделни служения в църквата. Имаше такъв глас, че независимо дали човек я харесваше или не, той се принуждаваше да се спре и да се заслуша.
Тя витаеше високо над земята и си пееше, не даваше и пет пари какво си говореха хората, почти не забелязваше празненството. В един миг забеляза приближаващата кола и още щом го видя да слиза от нея, веднага го позна. Не беше го виждала цяла година, но можеше да го познае, където и да бе. Не беше го забравила, обаче рядко се осмеляваше да попита Бойд дали е получил писмо от Спенсър.
Ето че той бе дошъл на кръщенето. Тя замлъкна и остави люлката да забави хода си, докато го гледаше как се ръкува с баща й и как сетне отива да намери Бойд и Хироко. Беше си все така хубав, както и преди година, дори и повече.
Не бе забравила Спенсър Хил дори и за минута, а сега, когато го видя, сърцето й сякаш спря да бие.
Носеше летен костюм и сламена шапка. Тя си помисли, че бе още по-ослепителен, отколкото предишната година, видя го как се засмя, когато рече нещо на Хироко. Сетне бавно се огледа и я видя, седнала безмълвна на люлката. Дори и отдалеко той забеляза, че тя го гледаше, усещаше как погледът й бе прикован в него и пое бавно към нея. Лицето му бе сериозно, очите му бяха тъмносини.
Спря близо до нея. Въздухът около тях бе сякаш зареден с някакво непонятно и за двама им електричество. Нещо, което и двамата бяха помнили цяла година, вече не можеше да им бъде отнето. Погледите им се срещнаха. Беше някаква страст, която не може да се опише, нито пък да се разбере. А в същото време и двамата знаеха, че не се познават.
— Здравей, Кристъл. Как си?
Той усети как ръцете му трепереха, докато ги мушваше в джобовете си и се облягаше на дървото, на което бе завързана люлката. Опитваше се гласът му да прозвучи спокойно, да не издаде онова, което чувстваше. Обаче не му бе лесно. Тя бе неподвижна, само го гледаше и в един миг сякаш всички други на празненството бяха изчезнали.
Наблизо растеше магнолиев храст и във въздуха се носеше неговото благоухание. И сякаш някъде надалеч — надалеч се чуваше биенето на барабан.
— Добре съм, мисля — и тя се опита тонът й да бъде нормален, искаше да го попита защо не бе дошъл и преди, но не посмя.
Нито един от двамата не можеше да облече в думи чувствата си. Единственото, което бе в състояние да направи, бе да го гледа, все така безукорно облечен, както и преди година, с грижливо причесана тъмна коса, със загоряло лице и с очи, които търсеха да открият нещо, което тя не разбираше. Чувстваше, че няма сили да се помръдне. Искаше й се да бъде до него цял живот, да вдишва аромата му, да чувства погледа му. Знойният следобед й се видя още по-горещ.
А той се чувстваше така, сякаш вътрешностите му се бяха стопили, ала все пак трябваше да си напомня, че тя бе още дете.
И двамата обаче знаеха, че това, което той искаше да й каже, бе, че я обича. Само че той, разбира се, не можеше да го направи. Познаваше я едва-едва. Беше истинско нещастие, че момичето, споменът за което се бе мъчил да прогони от съзнанието си цяла година, сега бе дори по-завладяващо.
— Как върви училището? — погледът й го прониза, докато задаваше въпроса си. Беше отчасти дете, отчасти сирена, а сега, само година по-късно, бе вече и завършена жена.
— Току-що си взех последните изпити.
Тя кимна, ала очите й издаваха хилядите въпроси, на които никой от тях, двамата, не можеше да отговори.
Макар че той се чувстваше сякаш цялата му вътрешност бе като разтопена лава, все пак излъчваше такава сила, сякаш нищо не можеше да го изплаши, нищо, освен онова, което изпитваше към нея, към това дете, което едва познаваше. Тя обаче не можеше да прочете това по лицето му, докато той гледаше как ветрецът вълнува косата й.