Видя спрелия се наблизо елен и се усмихна. В света на Кристъл не съществуваха врагове, опасности, тайни ужаси. Тя принадлежеше на това място и никога не се бе съмнявала, че тук се чувстваше в безопасност.
Загледана как слънцето се издига бавно в небето, пое бавно към брега, с лекота прекрачи камъните с дългите си нозе, пресегна се за нощницата си и я навлече през глава; тя прилепна към мокрото й тяло, а гривата от светлоруса коса се спусна върху раменете й. Знаеше, че бе време да се връща, щяха вече да са й много ядосани. Майка й навярно вече се бе оплакала на баща й.
Предния ден бе помогнала да приготвят двайсет и четири ябълкови сладкиша, беше пекла хляб, бе скубала пилета, бе сготвила седем блюда с шунка, бе пълнила едрите домати с орехи и босилек. Беше свършила своята част от работата, знаеше, че нямаше друго за вършене, освен да се пречка из краката на другите, да се ядосва или да слуша как Беки крещи на брат им. До единадесет разполагаше с достатъчно време да вземе душ, да се облече и да отиде в църквата. Нямаха нужда от нея, само си въобразяваха, че им бе необходима. Чувстваше се далеч по-щастлива да броди из полето, да гази из потока.
Въздухът вече се бе постоплил, а ветрецът стихваше. Денят на венчавката на Беки обещаваше да бъде прекрасен.
Виждаше вече дома им в далечината, когато чу как баба й я вика с пронизителен глас от верандата пред кухнята.
— Кристъл!…
Думата отекна навсякъде из околността, тя се разсмя и хукна към къщата; с развятата си коса изглеждаше като дългокрако хлапе.
— Кристъл!
Баба й я очакваше на верандата.
Баба Минерва бе облечена с черната рокля, която носеше, когато трябваше да свърши някаква сериозна работа в кухнята. Върху нея бе препасала чиста бяла престилка. Тя нацупи устни като видя как Кристъл подскача към нея с прилепналата върху мокрото й тяло бяла, памучна нощница. Детето бе напълно безхитростно, в него нямаше нищо измамно, само — изумителната му природна красота, която то не осъзнаваше. В собственото си съзнание то си се възприемаше като дете, бе на светлинни години от бремето на една истинска жена.
— Кристъл! Погледни се на какво приличаш! Цялата прозираш под тази нощница! Вече не си дете! Ами ако те види някой мъж?
— Събота е, бабо… няма никой — ухили се широко на сбръчканото от годините лице на баба си. В усмивката й нямаше и следа от притеснение или разкаяние.
— Засрами се, вече трябваше да си вкъщи и да се приготвяш за венчавката на сестра си — замърмори неодобрително бабата, докато изтриваше ръце в престилката си. — Да тичаш като някоя дивачка при изгрев-слънце! Има работа за свършване, Кристъл Уайът. Хайде, влизай и иди да видиш с какво можеш да помогнеш на майка си.
Кристъл се усмихна, прекоси тичешком широката веранда и прекрачи през прозореца на спалнята си, докато баба й затръшна леката врата и се върна да помогне на дъщеря си в кухнята.
Кристъл се спря за миг в стаята си, тананикаше си, докато сваляше нощницата, която хвърли на мокра купчинка в ъгъла, и погледна роклята, която щеше да носи на сватбата на Беки. Беше обикновена, бяла, памучна рокля с буфан ръкави и дантелена якичка. Майка й я е ушила възможно най-простичка, без набори и финтифлюшки, които да подсилват и без това поразителната й хубост. Изглеждаше на детска рокличка, но Кристъл нямаше нищо против това. Можеше сетне да я носи и по време на църковните служби. От Напа бяха купили бели лачени обувки, а баща й бе й донесъл чифт найлонови чорапи от Сан Франциско. Баба й помърмори неодобрително и за тези две неща, а майка й каза, че била твърде малка за тях.
— Тя е още дете, Тад — Оливия винаги се дразнеше, когато той глезеше по-малката им дъщеря. Винаги й носеше от Напа или от Сан Франциско различни лакомства или разни глупави дрешки.
— Така ще се почувства по-важна…
Кристъл бе детето, което боготвореше още от рождението му. Винаги, когато я видеше, нещо в душата му трепваше. Като бебе бе имала ореол от платинена коса и очички, които гледаха право в неговите, сякаш имаше да му каже нещо специално — само на него и на никой друг. Беше бебе, което се бе родило с мечтание в погледа, притежаваше някаква магнетична сила, която караше хората да се спират и да я погледнат. Винаги се взираха в Кристъл. Тя привличаше хората, освен с красотата си и с нещо друго, вътрешно. Не приличаше на никого в семейството, беше неповторима, беше музика за душата на баща си.
Той сам бе избрал името й, още когато я видя за пръв път, свита на кравай в ръцете на Оливия, само минути след като се бе родила. Сияеща и съвършена. Кристъл.
Името отиваше на съвършенството й, на тези блестящи и ясни очи и на меката, платинена коса. Дори и децата, с които играеше като малка, знаеха, че по някакъв необясним начин тя бе по-специална, по-различна от тях. Беше по-свободна, по-умна и по-щастлива от останалите, никога не се водеше изцяло от правилата и ограниченията, създадени от други, като например нервната й, вечно оплакваща се майка или от далеч по-некрасивата й по-голяма сестра, или пък от брат й, който я дразнеше безмилостно, или дори от строгата баба, която дойде да живее при тях, когато Кристъл бе седемгодишна и когато дядо Ходжис почина в Аризона.