— Ами ти? — повече от всичко на света му се искаше да пресегне и да я докосне.
— След два дни навършвам шестнайсет години — рече тихо тя и той усети как сърцето му се свива. За миг, само за един миг, той се бе надявал, че не е запомнил добре, че тя бе по-възрастна. Но все пак през изминалата година бяха настъпили промени. Тя изглеждаше толкова пораснала, толкова женствена в синята си рокля. Повече жена, но все пак още дете и той отново се запита що за лудост го привличаше така силно към нея.
Днес не бе дошъл само за да се види с Бойд. Беше дошъл да види и нея, надявал се бе тя да бъде там, искаше да я види още веднъж, преди да си замине от Калифорния. Нямаше обаче никакъв смисъл да се самоизмъчва. На шестнайсет години тя си беше още момиченце. И все пак… по очите й можеше да отгатне, че и тя изпитваше същото като него. На двайсет и осем години бе абсолютна лудост да изпитваш подобни чувства към едно шестнайсетгодишно момиче.
— Ще имаш ли гости за празника? — говореше й като на дете, но всичко, което виждаше, му казваше, че тя бе жена.
Тя се засмя и поклати глава:
— Не… — не бе възможно да му обясни, че имаше малко приятели, че момичетата я ненавиждаха заради красотата й, въпреки че тя самата не я усещаше. — Татко каза, че следващия месец може да ме заведе в Сан Франциско.
Искаше й се да го попита дали щеше да бъде в града, но не го направи. Никой от тях двамата не можеше да изрече нещата, които желаеше. Трябваше да се преструват, че не им пука, че не разбират чувствата, които изпитваха един към друг, въпреки голямата разлика във възрастта им и огромното различие в начина им на живот.
Сякаш прочел мислите й, той отговори на въпроса, който тя не посмя да му зададе.
— Връщам се в Ню Йорк след няколко дни. Предложиха ми работа в една юридическа фирма на Уол стрийт — чувстваше се тъпо, докато й обясняваше. — Това е част от финансовия свят — усмихна й се той и премести тежестта на тялото си върху дървото, което сякаш го подкрепяше. Точно в този момент не бе сигурен дали треперещите му колене щяха да издържат. — Предполага се, че ще е голяма работа — искаше да й направи впечатление, но нямаше нужда да се старае. Тя си беше впечатлена от него и без друго, от много по-различни неща, отколкото от Уол стрийт.
— Това харесва ли ви?
Гледаше го с широко отворени очи, сякаш искаше да надникне надълбоко в душата му, той дори се боеше, че можеше и да сполучи, а не бе сигурен какво щеше да види там — може би един мъж, уплашен от чувствата, която изпитваше към това момиче… това момиче, което вече не бе дете, но не бе и още жена, но момиче, което го възбуждаше повече от която и да е жена.
Не бе сигурен дали това се дължеше само на нейния външен вид или на загадъчността, която съзираше в очите й. Не знаеше какво се криеше в нея или защо, но знаеше, че в нея имаше нещо рядко и твърде различно. Бе обсебен от спомена за нея цяла година, въпреки усилията си да я забрави. И сега, застанал до нея, цялото му тяло бе напрегнато от вълнението, предизвикано само от близостта й.
— Мисля, че ми харесва. И ме плаши — не му бе трудно да си признае пред нея. — Това е сериозна работа, семейството ми много ще се разочарова, ако не се справя така, както всички очакват от мен — макар че сега семейството му сякаш нямаше никакво значение. Значение имаше единствена Кристъл.
— Ще се върнете ли някога в Калифорния? — очите й изглеждаха тъй тъжни, сякаш той я изоставяше, а и двамата усещаха болката от раздялата, дори и преди тя да се бе случила.
— Бих искал да се върна някога. Но поне за известно време това няма да е възможно — тонът му бе тих и тъжен, съжаляваше, че бе дошъл.
Щеше да му бъде по-лесно, ако не я бе видял отново. Обаче нямаше как да не дойде. От седмици знаеше, че трябваше да я види и ето, сега тя го гледаше, с по-мъдрели и тъжни очи, самотата й сякаш бе изгравирана върху зениците, които го наблюдаваха. Днешният ден бе един подарък, който да запази винаги в спомените си. Той се бе превърнал в нейна мечта, досущ като мечтите й за кинозвездите, накачени по стените на спалнята й. Беше също толкова далечен и нереален, но все пак тя го бе срещнала, макар че от това той не бе станал по-достижим от тях. Единствената разлика между тях и него бе в това, че тя знаеше, че го обича.
— Хироко ще има бебе напролет — рече тя, за да наруши мълчанието; той въздъхна и погледна встрани, сякаш се опитваше да си поеме дъх, да се насили да мисли за нещо друго, освен за Кристъл.