И Спенсър благодари учтиво на родителите й, но в следващия миг ръката й се озова в неговата и той бе ужасен от мисълта, че мигът отлита безвъзвратно. Можеше и никога повече да не я види, мисъл, непоносима, докато я гледаше в очите. Искаше му се да задържи ръката й завинаги.
— Не ми каза, че си можела да пееш така — шепнеше, докато погледът му я галеше.
Тя обаче се засмя, отново изглеждаше тъй млада и притеснена от неочаквания комплимент. Беше изпяла песните си за него и се питаше дали той бе разбрал това.
— В крайна сметка можеш да стигнеш и до Холивуд. Тя отново се засмя, смехът й бе също тъй мелодичен, както и гласът й, докато пееше.
— Не вярвам това да стане, мистър Хил… Наистина не вярвам.
— Надявам се някой ден отново да се срещнем. Тя кимна.
— Аз — също. — Но и двамата знаеха, че това бе малко вероятно.
После той просто не се сдържа да изрече думите:
— Няма да те забравя, Кристъл… никога… пази се… Живей добре… не се омъжвай за някого, който не те заслужава… не ме забравяй… — какво още можеше да й каже, без да прозвучи като пълен глупак; единственото, което не можеше обаче да й каже, бе, че я обичаше.
— Ти също се пази — тя тържествено му кимаше. Знаеше, че заминава след няколко дни за Ню Йорк, че пътищата им никога нямаше да се пресекат отново. Завинаги щяха да ги разделят цял един континент, един свят, един цял живот.
Сетне, без да каже нищо повече, той се наведе и нежно я целуна по бузата. Миг след това вече бе заминал. Седнал в автомобила си той пое обратно към града. Усещаше сърцето си като камък в гърдите си. Кристъл стоеше отделно от другите и гледаше как той си отива.
Четвърта глава
По пътя към дома Спенсър спря колата до пътя преди моста Златните врата. Имаше нужда от известно време да помисли, да се успокои, да си припомни. Бе обсебен от мисълта за Кристъл цяла година, а сега отново бе същото, само часове, след като си бе заминал. Долината вече бе неясен спомен, единственото, за което можеше да мисли, бе лицето й… очите… как го гледаше… гласът й, когато пееше баладите. Беше една рядка птичка и той знаеше, че я бе изгубил завинаги в гората. Нямаше как да се върне отново при нея. Беше лудост дори да си го помисли.
Тя беше само шестнайсетгодишно момиче, което живееше в една затънтена долина в Калифорния. Не знаеше нищо за живота, който той водеше. Дори и да знаеше, нямаше да го разбере. А дори и да можеше да го схване, все пак той бе далеч от нейната компетентност. Какво знаеше тя за Уол стрийт и за Ню Йорк, за задълженията, които той имаше.
Семейството му очакваше много от него, а никъде в плановете му не фигурираше едно селско момиче, просто дете, в което се бе влюбил случайно. Момиче, което едва-едва познаваше, напомни си той. Родителите му не биха разбрали това. А и как биха могли, след като самият той не го разбираше! Досущ както тя си мечтаеше за Холивуд, Спенсър също бе имал своите собствени мечти. Макар че те се промениха със смъртта на брат му на остров Гуам. И сега той трябваше не само да изживее своя живот, но и да осъществи стремежите на брат си. Това очакваше семейството му от него и той бе длъжен поне да опита. И какво знаеше Кристъл за всичко това? Тя не познаваше нищо друго, освен долината, в която бе израснала.
Знаеше, че трябваше да я забрави. Усмихна се тъжно на себе си и погледна към залива и моста, мислеше си за нея и непрекъснато си повтаряше, че бе глупав. Бе заслепен от едно хубаво момиче, факт, който сам по себе си доказваше единствено, че трябваше да се заеме вече със собствения си живот. Имаше нужда от нещо повече от факултета по право, хамбургерите в Пало Алто и привлекателните колежанки, с които се развличаше. Очакваше го цял един нов свят. Свят, в който нямаше място за Кристъл Уайът, независимо колко бе красива и доколко бе увлечен в момента по нея.
Той се върна до колата си; запита се какво ли би рекъл баща му, ако му кажеше, че се бе влюбил в шестнайсетгодишно момиче от долината Алигзандър.
— Довиждане, момиченце — прошепна си той и пресече моста Златните врата за последен път.
Този ден трябваше да ходи на вечеря. Беше ангажимент, който дължеше на баща си. Нямаше настроение за това, но знаеше, че трябваше да освободи съзнанието си от нея. Тя вече не съществуваше. Обаче независимо от това знаеше, че никога няма да я забрави.
През последните дни от престоя си в града бе отседнал в хотел Феърмънт, бе наел стая с панорамна гледка, просто да му напомня какво щеше да му липсва в следващите години. Почти съжаляваше, че не си бе потърсил работа в Сан Франциско, но това не влизаше в плановете му. Беше обещал на родителите си да се върне отново у дома, а и знаеше твърде добре какво се очаква от него.