До началото на войната баща му бе адвокат, сетне бе избран за съдия, пост, който бе тавана на политическите му аспирации. Той обаче имаше далеч по-големи планове за синовете си, особено за по-големия брат на Спенсър — Робърт. Робърт обаче бе загинал в Гуам и бе оставил млада вдовица и две дечица — сираци. Беше следвал политически науки в Харвард и политиката бе голямата амбиция на живота му. Казваше, че искал да стане конгресмен, докато Спенсър мечтаеше да бъде лекар.
Войната обаче промени всичко.
След четиригодишното забавяне той вече не можеше и да си помисли да прекара толкова много време в изучаване на медицината, затова вярното решение бе правният факултет. Съдията Хил го бе убедил в това и Спенсър знаеше, че той имаше тайния копнеж един ден да го види съдия в апелативния съд.
Както и да е, товарът на амбициите за бъдещето легна върху плещите на Спенсър. Той трябваше да поеме по пътя на Робърт. Семейство Хил бе от солидните фамилии, предците на майка му бяха пристигнали с първите заселници в Бостън. Баща му имаше по-прост произход, но бе работил много здраво, за да се изравни с нея, бе успял да завърши право в Харвард. А сега и за двамата бе много важно Спенсър да постигне нещо значимо в живота си.
За тях значимо изключваше момиче като Кристъл. Робърт, разбира се, бе сключил подходящ брак. Той винаги бе постъпвал така, както бяха искали те, докато Спенсър пък винаги бе оставян свободен да постъпи така, както му се харесваше. А сега, след като по-големият му брат изведнъж бе починал, той чувстваше, че трябваше да се съобразява с тях, сякаш бе длъжен да следва пътя на брат си.
Той никога не му бе допадал, а сега вече би трябвало да му се нрави. Правото бе едно от тези неща. Завръщането в Ню Йорк — също. И Уол стрийт… не можеше да си се представи там, ала нали бе завършил за две години тригодишното следване, тъкмо за да се подготви за това. И все пак, Уол стрийт му се виждаше тясна и задушна. Ако можеше поне да се възползва от работата си там като основа за по-големи планове, може би щеше да успее да я понесе. При мисълта за това той отново погледна навън, загледа се в далечината и си помисли за мястото, където оставил Кристъл. Въздъхна и се обърна отново към стаята. Килимите бяха дебели, мебелите — нови, а над главата му висеше огромен полилей. И все пак, можеше да си мисли само за ранчото… за хълмовете… и за момичето на люлката.
Оставаха му само още две нощи в Сан Франциско. Две нощи, преди да поеме към онзи живот, който най-неочаквано бе наследил от Робърт. Защо, по дяволите, той не бе оцелял! Защо го нямаше да извърши онова, което очакваха от него, да работи на проклетата Уолт стрийт…
Той излезе с бърза крачка от стаята и затръшна ядно вратата. В осем вечерта го очакваха в дома на Харисън Баркли.
Беше приятел на баща му, съдия във федералния съд с изключителни политически връзки. Чуваха се дори приказки, че един ден щял да влезе във Върховния съд. Бащата на Спенсър бе настоял да се запознае с него.
Спенсър се бе срещнал с него веднъж миналата година, а преди няколко седмици му се обади, за да му съобщи, че се бе дипломирал в Станфорд и че се връща в Ню Йорк, за да започне работа в прочута юридическа фирма. Харисън Баркли се зарадва изключително много и настоя да дойде на вечеря, преди да си замине. Беше задължително мероприятие, но Спенсър знаеше, че то бе само едно от многото, които му предстояха занапред, затова бе по-добре да свиква.
Върна се в хотела навреме, колкото да вземе душ, да се обръсне и преоблече, затова забърза надолу по стълбите към фоайето. Нямаше обаче настроение да се среща с когото и да било, най-малкото — с Харисън Баркли.
Домът на семейство Баркли бе на ъгъла на Дивисадеро и Бродуей, беше изключително красива тухлена резиденция. Отвори му лакей и, докато го отвеждаше навътре, дочу звуците на празненството, което едва започваше, и от това му стана още по-тягостно. В един миг той дори не бе много сигурен дали ще успее да направи всички усилия да се справи. Трябваше да разговаря, да бъде очарователен и да изглежда интелигентен пред приятелите им, а това бе последното нещо, което желаеше да прави тази вечер. Всичко, което желаеше, бе да седне кротко някъде, насаме с мислите си, с мечтите си за онова момиче, което едва познаваше… момичето, което утре щеше да навърши шестнайсет години.
— Спенсър! — бумтящият глас на съдията го посрещна почти веднага, след като влезе в стаята и Спенсър се почувства като ученик, въведен в стая, пълна с учители.