— Добър вечер, сър — усмивката му бе топла, а очите му — сериозни; поздрави приятеля на баща си и се ръкува с мисис Баркли. — Радвам се да ви видя. Добър вечер, мисис Баркли.
Съдията Баркли веднага го помъкна със себе си, запознаваше го с присъстващите в стаята гости, обясняваше им, че току-що бе завършил правния факултет на Станфорд. Спомена кой бе баща му, а Спенсър се стараеше да не бъде съвсем раболепен. Не му се искаше да е тук, чувстваше едва ли не физическа слабост и не можеше да прояви усилие да се държи както трябва.
Тази вечер бяха поканени дванайсет гости, но в последния момент се разбра, че един от тях не можеше да присъства. Съпругата на един съдия си бе навехнала глезена, докато се връщала от игра на голф, ала той все пак бе дошъл. Беше стар приятел на семейство Баркли и знаеше, че нямаше да имат нищо против, но Присила Баркли бе изпаднала в пълно отчаяние, когато установи броя на гостите си. Щяха да са точно тринайсет, включая домакините, а тя знаеше колко суеверни бяха поне две от гостенките й. Не можеше обаче да направи нищо в последния момент. След половин час щяха да сервират вечерята и единственото нещо, което й дойде на ума, бе да покани дъщеря си да се присъедини към тях. Изтича бързо по стълбите нагоре и почука на враждата й.
Елизабът се подготвяше да отива на парти. Беше на осемнайсет години и привлекателна по свой начин. Беше облечена в черна дълга рокля и носеше перли. Тази зима щеше да бъде балът за представянето й пред обществото.
— Скъпа, нуждая се от помощта ти — майка й я погледна в огледалото и оправи перлите й, а сетне поглади с ръка косата й, докато дъщерята се обръщаше да види умоляващия поглед на майка си. — Съпругата на съдията Армистед си изкълчила крака.
— О, Господи, долу ли е? — Елизабът Баркли изглеждаше хладна и невъзмутима, далеч повече отколкото майка си.
— Не, разбира се. Обади се да съобщи, че не може да дойде на вечеря. Но мъжът й все пак дойде. И сега сме тринайсет души на масата.
— Престори се, че не знаеш. Може би никой няма да забележи.
Тя нахлузи черните си сатенени обувки с висок ток и веднага стана по-висока от майка си. Елизабът имаше двама по-големи братя, единият работеше за правителството във Вашингтон, другият бе адвокат в Ню Йорк. Тя бе единствената дъщеря на Баркли.
— Не мога да го направя. Знаеш какви са Пени и Джейн. Една от тях ще си отиде и така жените ще станат с две по-малко. Скъпа, не можеш ли да ми помогнеш?
— Сега ли? — изпита досада. — Но нали ще ходя на театър?
Щеше да излиза с приятели, но трябваше да си признае, че не й се ходеше кой знае колко. Това бе една от малкото вечери, когато нямаше среща с даден кавалер, бяха решили да излязат заедно в последния момент.
— Толкова ли е важно? — майка й я погледна право в очите. — Наистина имам нужда от помощта ти.
— О, за Бога! — тя погледна часовника си и кимна. Може би така бе дори по-добре. И без това не й се излизаше. Предишната вечер бе лудяла до два след полунощ на един от баловете за представяне пред обществото; не пропускаше празненство откак бе завършила училище в Бърк преди един месец. Прекарваше си добре, а през следващата седмица щяха да се изместят на вилата си край езерото Тахо.
— Добре, мамо, ще им се обадя.
Тя й се усмихна благосклонно и нагласи двойната огърлица от перли, която приличаше на майчината й. Беше хубаво момиче, но прекалено сдържано за осемнайсетгодишната си възраст. От години разговаряше предимно с възрастни, родителите й се бяха постарали много да я включат в кръга от свои приятели и тя да участва в, според тях, интересните им разговори. Братята й бяха съответно десет и дванайсет години по-големи, затова от сума време към нея се отнасяха като към възрастен човек. В добавка, тя бе придобила онази хладна самосдържаност, която подхождаше на човек от семейство Баркли. Бе винаги благоразумна, държеше се добре и, дори и само осемнайсетгодишна, бе в пълния смисъл на думата една дама.
— Ще сляза след минутка.
Майка й й се усмихна с благодарност и Елизабът отвърна на усмивката й. Имаше буйна кестенява коса, която носеше гладко причесана по момчешки, и големи кафяви очи. Кожата й бе снежнобяла, фигурата — стройна, играеше великолепно тенис. Все пак в това момиче, обаче, имаше малко топлота, преобладаваха доброто възпитание и бързият ум, който й бе спечелил безброй обожатели сред приятелите на родителите й. Дори и в нейния собствен кръг повече се страхуваха и я уважаваха, отколкото да я обичат. Елизабът Баркли не бе момиче, с което можеше да се будалкат. Беше сериозна дама с любознателен ум, остър език и държеше много на собственото си мнение. Нямаше и съмнение, че през есента щеше да постъпи в колеж. Трябваше само да се избере между Радклиф, Уесли и Васар.