Десет минути по-късно, след като бе позвънила на приятелите си и бе поднесла извиненията си, обяснявайки, че се бе появила една малка неприятност, която я задържа у дома, тя бавно слезе долу. В живота на Елизабът единствената малка неприятност би могла да бъде някой гост да не се появи за вечеря или роклята, с която възнамеряваше да излезе, да закъснее от поправка. Нямаше никакви драстични катаклизми, дори и загатнато разочарование или сериозни изпитания. Нямаше нещо, което родителите й да не биха направили за нея, нищо, което баща й да не би уредил или да не би й купил. И въпреки това тя не бе разглезена. Просто бе свикнала на един начин на живот и хората около нея трябваше да съответстват на разбиранията й.
За годините си бе необикновено момиче. Детството й изглежда бе свършило, още докато бе на десет или дванайсет години. Оттогава насетне тя се държеше като възрастен човек, когото всеки би поканил в ложата си в операта или на масата си за вечеря. Ала в същото време тя не се забавляваше много. Забавленията не бяха най-важното нещо за Елизабът Баркли. Поставената цел бе друго нещо. Както и действията, които имаха истински смисъл.
Когато слезе долу, гостите довършваха аперитивите си. Тя се огледа и видя познати лица. Имаше една непозната двойка, майка й и я представи като стари приятели на баща й от Чикаго. Сетне забеляза още едно непознато лице, много симпатично при това — на един мъж, който тихо разговаряше със съдията Армистед и с баща й. Огледа го набързо, докато отпиваше от шампанското, което лакеят й бе поднесъл на сребърен поднос, усмихна се и пресече стаята, за да отиде при баща си.
— Охо, колко сме щастливи тази вечер, Елизабът — баща й й се усмихна с леко закачлив поглед. — Нима си заделила в напрегнатото си разписание и местенце за нас?
Той я прегърна нежно през рамото и тя му се усмихна. Винаги бе била близка с него, а не бе трудно да се отгатне, че той я обожаваше.
— Мама бе тъй мила да ме покани да се присъединя към вас.
— Какво добро решение. Познаваш съдията Армистед, Елизабът, а това е Спенсър Хил от Ню Йорк. Току-що е завършил право в Станфорд.
— Моите поздравления — тя се усмихна хладно, а той я изгледа одобрително.
Беше студено парче, предположи, че бе на двайсет и една — двайсет и две години. Притежаваше лустро, което я правеше по-възрастна от годините й, очевидна изтънченост, подсилвана и от черната рокля, от перлите, от начина, по който го погледна право в очите, когато се ръкуваше с него.
— Сигурно сте много доволен — добави тя с учтива усмивка.
— Да, така е. Благодаря.
Почуди се с какво ли се занимаваше, навярно играеше тенис, пазаруваше с приятели и с майка си, обаче изявлението на баща й го изненада.
— Наесен Елизабът постъпва във Васар. Опитахме се да я склоним да постъпи в Станфорд, но безуспешно. Решена е твърдо да отиде на изток и да ни остави тук, да чезнем по нея. Надявам се, обаче, студените зими да я убедят, че тук ще й е по-добре. Ще ни липсва много — на мен и майка й.
Елизабът се усмихна на думите му, а Спенсър се изненада от младостта й. Очевидно осемнайсетгодишните момичета напоследък се бяха попроменили. И като я погледна, без да ще, му хрумна, че тя бе всичко онова, което не бе Кристъл.
— Това е чудесен колеж, мис Баркли — Спенсър се държеше дружелюбно, но хладно. — Снаха ми е завършила там. Сигурен съм, че ще ви хареса.
И кой знае защо, от думите му тя отсъди, че той бе женен. Изобщо не й дойде на ума, че ставаше дума за жената на брат му. И в един миг изпита съвсем леката болка на разочарованието. Беше хубав мъж, притежаваше интригуващ магнетизъм.
Точно тогава лакеят обяви, че вечерята е сервирана и Присила Баркли поведе внимателно гостите към трапезарията. Подът бе от черен и бял мрамор, стените — облицовани с дървена ламперия, над тежката маса в английски стил висеше красив кристален полилей. По масата горяха свещи в изящни сребърни свещници, светлината им се отразяваше от кристалните чаши и сребърните прибори. Салфетките бяха тежки и големи, с избродиран върху тях монограм на майката на Присила Баркли. Гостите бяха внимателно разпределени по местата си от грижовните домакини. Пред всеки, разбира се, имаше и картичка с името му, поставена на красиво изработена сребърна подложка. Елизабът се зарадва, че мястото й бе до Спенсър. Знаеше, че майка й бе направила известни бързи промени в разположението на гостите.
За предястие сервираха пушена сьомга и малки стриди. А когато дойде ред за основното ястие, Елизабът и Спенсър вече бяха потънали в сериозен разговор. Той отново се учуди на нейната интелигентност и отлична информираност. Май нямаше нищо, което да не й бе известно — в световната и местната политика, историята, изкуството. Беше забележително момиче и той бе прав — във Васар щеше да се справи отлично. До голяма степен му заприлича на жената на брат му, само дето Елизабът бе дори от по-благороден произход. В нея нямаше нищо показно и надуто. Цялата бе изтъкана от един схватлив ум и изключително добри маниери. Тя дори успя да поговори за малко и с мъжа от другата й страна, още един от приятелите на баща й, преди да се обърне отново към Спенсър.