— Е, мистър Хил, с какво възнамерявате да се заемете сега, току-що дипломиран в Станфорд? — погледна го самоуверено и с интерес, за миг той се почувства по-млад от нея и, ако бе пил по-малко, това сигурно щеше да го обезсили.
— Ще работя в Ню Йорк.
— Намерихте ли си работа? — интересът й бе малко безцеремонен. Не виждаше смисъл да си губи времето.
И, кой знае защо, това му се понрави. Не му се играеха игрички и щом тя можеше да го попита така директно, същото можеше да стори и той. В крайна сметка това бе по-лесно, отколкото да флиртуваш.
— Да, намерих си. При Андерсън, Винсънт и Собрук.
— Впечатлена съм — тя посръбна от виното си и му се усмихна.
— Познавате ли ги?
— Чувала съм баща ми да ги споменава. Най-голямата фирма на Уол стрийт.
— Сега пък аз съм впечатлен — подразни я той, ала донякъде имаше тъкмо това предвид. — Знаете твърде много за едно осемнайсетгодишно момиче. Нищо чудно, че са ви приели във Васар.
— Благодаря. Вися по разни вечери от години. От време на време се оказва полезно.
Ала работата не се състоеше само в това. Беше много умна и, ако той бе в по-добро настроение, би могъл дори и да я хареса. В нея нямаше никаква загадъчност, разбира се, никаква поезия, никаква магия, а само остър ум и невероятна прямота, която го заинтригува. А и със своя хладен, патрициански стил на поведение тя бе и много привлекателна. Виждаше му се все по-привлекателна, колкото повече вечерята отиваше към края си и той продължаваше да пие от виното на Харисън Баркли. Неочакван завършек на деня, започнал с кръщенето в долината Алигзандър. Но той не можеше да си представи Кристъл тук. Независимо какво изпитваше към нея, тя не би се вписала в тази атмосфера. В тази обстановка не можеше да си представи друго момиче, освен това до себе си, с директния поглед на кафявите му очи и прямотата на маниерите му. Но докато я слушаше, сърцето му все още страдаше по Кристъл.
— Кога заминавате от Сан Франциско?
— След два дни.
В думите му прозвуча съжаление, ала и двамата не разбираха напълно причините за това. Той не можеше да разбере тъпата болка, която изпитваше, откакто бе поел този следобед пътя към Сан Франциско. Тя пък смяташе, че няма нищо по-вълнуващо от това да се преместиш в Ню Йорк. Нямаше търпение да дойде септември.
— Твърде зле. Мислех си, че бихте могъл да ни дойдете на гости на езерото Тахо.
— Би ми доставило удоволствие. Но имам сума неща за свършване. Започвам работа след две седмици, така че няма да имам достатъчно време да се установя, преди да съм се заровил в купищата бумаги на Уол стрийт.
— Радвате ли се? — погледът й отново го прониза изпитателно и той реши да бъде откровен с нея.
— Да ви кажа честно, не съм много сигурен. Все още се опитвам да разбера защо записах право.
— Какво бихте записал вместо право?
— Медицина, ако не се бе наложило да служа в армията. Но войната промени много неща, предполагам — за всички… при някои дори по-зле, отколкото при мен. — Той се замисли за миг, спомни си брат си. — Извадих добър късмет.
— Смятам, че имате късмет и в това, че ще бъдете юрист.
— Така ли? — пак му стана забавно. Беше интригуващо момиче и той усети, че в Елизабът Баркли нямаше и грам слабост и нерешителност. — Защо?
— Аз също бих искала да уча право. След Васар. Това му направи впечатление, но не го изненада.
— Тогава би трябвало да запишете право. Но не бихте ли се омъжила и да си народите деца? — тази възможност му се виждаше по-естествена, а едва ли някой мъж би толерирал и двата варианта едновременно. През 1947-а човек трябваше да избира едно от двете. Струваше му се, че цената, която тя бе готова да плати, бе прекалено висока. Ако бе на нейно място, би предпочел съпруга и децата, но Елизабът изглежда не мислеше така.
— Може би — в този миг тя изглеждаше млада и несигурна, но сетне сви рамене. Сервираха десерта. И тя отново го порази със следващия си въпрос. — Каква е жена ви, мистър Хил?