— Извинете? Аз… съжалявам… какво ви накара да си помислите, че съм женен?
Отначало изглеждаше ужасен, но сетне се засмя. Дали не изглеждаше толкова стар, та да бе немислимо да бе ерген? Ако бе така, кой знае какъв старец бе изглеждал в очите на Кристъл същия този ден? Тя все още бе в ума му, дори когато се насилваше да говори с Елизабът Баркли, макар с нея да не бе трудно да се разговаря. Умът му обаче все още витаеше далеч оттук.
За първи път Елизабът изглеждаше объркана и той видя, че под грижливо изработената прическа на кестенявите й коси тя се изчерви до корен.
— Стори ми се, че казахте… споменахте за снаха си по-рано тази вечер… просто предположих, че…
Той се засмя, докато тя заекваше при обяснението си, поклати глава, а сините му очи проблеснаха на светлината на свещите.
— Боя се, че не съм женен. Ставаше дума за вдовицата на брат ми.
— Той във войната ли загина?
— Да.
— Много съжалявам.
Той кимна. Сервираха кафето, дамите се оттеглиха по покана на Присила Баркли. Тя тихичко благодари на дъщеря си, докато излизаха от стаята.
— Благодаря ти, Елизабът. Щяхме ужасно да загазим без теб.
Тя се усмихна спокойно на майка си и за миг прегърна по-възрастната жена през рамо. Присила Баркли все още бе хубава жена, макар да бе надхвърлила шейсетте.
— Беше ми забавно. Спенсър Хил ми хареса. Всъщност доста повече от това, особено след като току-що ми каза, че не е женен.
— Елизабът! — майка й се престори на шокирана, но на практика не бе така и Елизабът го знаеше. — Той е твърде стар за теб. Сигурно наближава трийсетте.
— Почти на толкова е; сигурно ще бъде много забавно да го срещна в Ню Йорк. Той почва работа при Андерсън, Винсънт и Собрук.
Майка й кимна и отиде да побъбри с другите дами, а след малко към тях се присъединиха и господата. Малко след това приемът свърши, Спенсър благодари на семейство Баркли за поканата и специално си взе довиждане с дъщеря им.
— Пожелавам ви успех в колежа.
— Благодаря! — Погледът му бе топъл; сега за пръв път разбра, че всъщност тя му бе харесала. Бе по-хубава от жената на Робърт и наистина значително по-умна. — Успех в новата работа. Ще се справите знаменито, сигурна съм.
— Ще си припомня тези думи след месец-два, когато закопнея за лекия живот в Станфорд. Може би някой път ще се видим в Ню Йорк.
Тя му се усмихна окуражително; майка й се приближи и му благодари, че бе уважил поканата им.
— Ще трябва да се погрижите за Елизабът в Ню Йорк вместо нас.
Той се усмихна, смяташе, че бе малко вероятно да се срещнат, но както винаги бе учтив. Смяташе, че първокурсничките от колежите бяха твърде млади за него… а освен това, съществуваше и Кристъл…
— Обадете ми се като пристигнете в града.
— Ще ви се обадя.
Тя му се усмихна топло, отново изглеждаше по-млада.
Малко след това той си тръгна. Върна се във Феърмънт, мислеше си за нея, за спокойния поток на интересния им разговор.
Може би тя бе права. Може би трябваше да запише право. Щеше да е истинска загуба, ако влезеше в ролята на съпруга, да играе бридж и да клюкарства с другите съпруги.
Ала не Елизабът сънуваше той, когато най-сетне заспа в късните часове на тази нощ… сънуваше момичето с платиненорусата коса и очите с цвят на лятно небе… момичето, което пееше така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне… В съня му тя седеше на люлката, гледаше го, а той не можеше изобщо да я доближи.
Спа на пресекулки тази нощ, при това само няколко часа. Призори бе вече на крак, гледаше как слънцето бавно изгрява над залива, а на стотици мили оттук Кристъл вървеше боса през полето, мислеше си за него, докато си проправяше път към реката, и тихичко си пееше.
Пета глава
Спенсър имаше да свърши няколко задължителни неща този ден, да приключи разни дела, да се отбие при неколцина приятели, за да се сбогува. Най-неочаквано той почувства отчайващо съжаление за това, че трябваше да ги напусне. Съжаляваше за решението си да се върне в Ню Йорк и обеща пред себе си, че някой ден ще се върне. Тъжен бе този ден за него.
Вечерта си легна рано, а на следващата сутрин взе самолета за Ню Йорк. Бе шестнайсетият рожден ден на Кристъл.
Родителите му го очакваха и той се почувства глупаво от това, че го посрещаха като герой — победител. Дори и Барбара, вдовицата на Робърт, бе там с двете им дъщери. Вечеряха късно в дома на родителите му и Барбара трябваше да си тръгне по-рано, за да отведе момичетата у дома, преди да са заспали на масата.
— Е, сине? — рече в очакване баща му, след като другите си бяха заминали, а майка му бе отишла вече в спалнята им. — Как се чувства човек, когато се завърне отново у дома?