Изведнъж тя сякаш се озова съвсем сама, без да има с кого да поговори или просто да поседи.
И все по-често ходеше на кон на гости на Хироко. Кристъл я заварваше да си чете, да шие, да рисува, дори научи Кристъл как да пишат йероглифи. Беше мила жена с горещо сърце и притежаваше уменията на една култура, които очароваха Кристъл. Научи я как да прави малки хартиени птици оригами, показа й как майка й я бе научила да подрежда цветя. Нямаше я онази показност на западните маниери, всичко в нея бе, тихо, дискретно и много изтънчено.
Досущ като Кристъл, и тя бе много самотна. Все още не бе завързала приятелство с роднините на Бойд, бе разбрала вече колко дълбоко я презират, подозираше, че това никога нямаше да се промени. Ето защо бе толкова благодарна за компанията на Кристъл, а и двете жени се сприятелиха бързо в очакване на бебето на Хироко.
Когато започна училище, Кристъл пак я посещаваше често, седеше с часове до камината и подготвяше домашните си. Не й се щеше вече да се прибира. И без това майка й прекарваше повечето от времето си при Беки, а баба й непрекъснато я гълчеше. Единственият човек, който винаги намираше блага дума за нея, бе баща й, но той отново боледуваше.
След Деня на благодарността Кристъл довери на Хироко колко много се безпокои за него. Беше блед и изморен и кашляше непрекъснато. Това я ужасяваше. Човекът, който цял живот й се бе струвал несъкрушим, сега най-неочаквано западаше. Отново прекара пневмония, не бе излизал да язди със седмици.
Това принуди Кристъл да иска винаги да бъде около него. Знаеше, че ако го изгубеше, с живота й бе свършено. Той бе нейният приятел, съюзник, верен защитник, другите не се и замисляха, преди да се нахвърлят върху нея, да я обвиняват за дреболии, да я ругаят за неща, които не бе извършила.
Тя не искаше да постъпва като Беки. Не искаше по цял ден да седи в кухнята си, да пие кафе и да пече курабии, не искаше да клюкарства с другите жени, нито пък да се омъжи за някой като Том и да му народи деца. През последните две години Том Паркър бе надебелял, винаги вонеше на бира, освен през уикендите, когато смърдеше на уиски.
Кристъл знаеше, че не бе като другите. Винаги бе усещала инстинктивно, че бе различна, знаеше, че и баща й разбираше това. И Хироко — също. Отдавна бе споделила с милата японка, че понякога си мечтае да попадне в киното. Но сега нямаше как да изостави баща си. Не би го изоставила за нищо на света. Но някой ден… може би някой ден… Мечтата за Холивуд никога не я напускаше… както и мечтата за Спенсър. Но тя не бе споделила чувствата си към него с Хироко и с Бойд, макар да им казваше всичко останало.
Бяха единствените й приятели и тя често ги посещаваше. Хироко бе единствената приятелка, която бе имала, и Кристъл я обичаше отдавна. Хироко й даваше топлотата и куража, които не можеше да вземе от никой друг, освен от баща си.
Споделяше с нея страха си, че никога не би могла да се измъкне от долината, че мечтите й нямаше да се сбъднат. А в същото време тя обичаше долината. Чувствата й към нея бяха силно преплетени с обичта й към баща й. Обичаше земята, дърветата, извивките на хълмовете, планините зад тях. Обичаше дори и уханието на долината, особено напролет, когато всичко бе свежо и ново, а дъждовете обагряха околността в смарагдово зелено. Да живееш тук не бе най-лошата съдба, която човек можеше да си представи, дори и ако това означаваше да се откаже от мечтите си да попадне в киното. Само дето не искаше да се омъжи за човек като Том Паркър. Дори мисълта за това я караше да настръхне.
— Лошо ли се държи със сестра ти? — понякога Хироко проявяваше любопитство към другите. За нея те всички бяха непознати, дори и сестрата на мъжа й, която най-сетне се бе омъжила — навреме, за да роди детето си.
— Мисля, че се държи гадно, като е пиян. Не че тя ми е казвала. Преди няколко седмици окото й бе насинено. Каза, че паднала от стола. Мисля, обаче, че на мама е казала истината.
Те двете все още държаха Кристъл настрани. Всички я държаха настрани. Беше опасно красива и всички жени, които я познаваха, се чувстваха някак си заплашени, освен Хироко, която бе съвсем различна от тях. Бяха странна двойка, едната — висока и слаба, другата — мъничка; едната — с блестяща черна коса, другата — с дълга руса грива като на паломино4. Едната — представителка на култура, съвсем свободна и богата на думи и жестове, другата — тъй сдържана и скромна. Произхождаха от различни светове, но се бяха сбрали на това място и бяха станали сестри.