— Може би някой ден ще отидеш в Холивуд, а аз и Бойд ще ти дойдем на гости.
Двете се засмяха; вървяха по пътя, водещ към къщата на Уебстърови и си говореха за мечтите си. Хироко искаше един ден да има хубава къща и много деца. Кристъл мечтаеше да пее, искаше да отиде някъде, където хората нямаше да я обиждат. Имаше нещо общо, което ги свързваше. По различни причини и двете бяха отхвърлени от останалите — немили-недраги.
Хироко се нуждаеше от разходки, но не искаше да излиза сама, а на Кристъл винаги й бе приятно да върви с нея. Понякога разговаряха с часове, Хироко забелязваше и най-дребните подробности — най-малкото цвете, най-нежната пеперуда, които по-късно скицираше. И двете изпитваха еднакво силна обич към природата. Кристъл вече се чувстваше тъй близка с нея, че можеше да си позволи да я закача.
— Виждаш всичките тези неща, защото си по-близо до земята от мен, Хироко.
Японката се смееше. И двете искаха да отидат в града, но знаеха, че не биваше да ги виждат заедно. Това щеше да предизвика страхотна буря от негодувание. Бойд я покани да отиде с тях в Сан Франциско, но тя се боеше да изчезне за толкова дълго, майка й сигурно щеше да забележи отсъствието й, а и баща й можеше да се нуждае от нея.
Към Коледа той бе вече прекалено слаб да става от леглото и Кристъл не ходи у Уебстърови няколко седмици. Когато най-сетне се появи през януари, на лицето й бе изписано всичко. Тад Уайът умираше. Тя седна в кухнята на Хироко и заплака, по-възрастната й приятелка я бе прегърнала. Мислеше си, че сърцето й ще се пръсне, като го гледаше как гасне ден подир ден. Всички в ранчото вече плачеха непрекъснато. Баба й, Оливия, Беки. А Джарид изобщо не се вясваше, не можеше да понесе да гледа как баща им си отива.
Кристъл седеше с часове при него, насърчаваше го да хапне, шепнеше му тихо, докато го завиваше с още одеяла, а като го гледаше, сълзите безшумно се стичаха по бузите й. А Тад искаше да вижда до себе си тъкмо Кристъл. Викаше Кристъл, когато бълнуваше, нея търсеше, когато се събудеше. Рядко викаше жена си, никога — Беки. За него сега те бяха чужди, тъй, както Кристъл — за тях. Само тя се грижеше най-внимателно за него, дори помагаше на майка си да го изкъпе.
Ала обичта й към него само озлобяваше още повече майка й. Тя смяташе, че взаимната им обич бе неестествена и ако той не бе толкова болен, щеше да му го каже. Вместо това тя рядко обелваше дума с Кристъл, но нея всъщност това не я и интересуваше. Всичко, което бе от значение за нея сега, бе баща й. Обичта й към него дори засенчи спомените за Спенсър.
Беки отново бе бременна, Том се опитваше да върти ранчото, обаче бе прекалено често пиян, за да го върши. Сърцето на Кристъл се късаше като го видеше да пристига с колата пред главната къща. Необходимо бе да употреби всичките си усилия, за да не му каже какво мисли за него, но заради баща си замълчаваше. Не искаше да го тревожи, искаше всичко да си остане постарому. През февруари обаче вече знаеше, че това бе невъзможно.
Ден и нощ седеше до леглото му, държеше ръката му, не го оставяше никога, освен да се изкъпе и да хапне набързо в кухнята. Страхуваше се, че ако го остави, щеше да умре. Спря да ходи на училище, не излизаше изобщо от къщи, освен за няколко минути, да глътне свеж въздух на верандата или да изтича бързо до реката, преди да се е стъмнило.
Веднъж Том я последва и я загледа с похотлив поглед — тя бе седнала в едно сечище, потънала в мисли за баща си, а сетне и за Спенсър. Не бе чувала нищо за него, откакто бе дошъл за кръщенето на малкия Уили, но и не бе очаквала. Бойд получи писмо от него по Коледа, пишеше, че бил щастлив в Ню Йорк, че харесвал работата си, казваше, че щял да им се обади, ако дойдел в Калифорния. Ала той бе твърде далеч, за да й помогне сега. Никой не би могъл да й помогне, освен Бог. Затова тя се молеше всеки ден Той да запази баща й, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че това нямаше да стане.
Същата вечер тя седна на стола до леглото на баща си, гледаше го как се унася. След полунощ той отвори очи и се огледа. Изглеждаше по-добре отпреди, умът му бе ясен и той се усмихна на Кристъл. Майка й спеше на дивана във всекидневната, а Кристъл отдавна спеше на стола до леглото му. Събуди се моментално, щом той се размърда и му предложи глътка вода.
— Благодаря ти, мила — гласът му сякаш бе малко по-силен. — Трябва да отидеш да си легнеш.
— Не съм изморена още — прошепна тя в полумрака, искаше да бъде при него. Ако го оставеше, той можеше да умре, а докато беше при него, може би щеше да живее… може би…
— Искаш ли малко супа? Баба сготви супа от пуйка тази вечер, много е вкусна.
Русата коса се спускаше на раменете й като тюлена завеса. Той я погледна с онази обич, която бе изпитвал към нея през всичките тези шестнайсет години. Искаше му се да е тук винаги, за да може да я закриля. Знаеше колко груби бяха към нея другите, колко ревниви, колко дребнави, дори и собствената майка на момичето, и всичкото това, само защото Кристъл бе тъй красива.