Дори и момчетата от долината се бояха от нея, бе прекалено хубава, за да е истинска, ала все пак тя бе истинска, съвсем истинска. Той я познаваше много добре, гордееше се, че бе израснала такава. Освен че бе красива, тя бе смела и умна. От месеци подозираше, че се среща с Хироко, и макар да имаше опасения относно тази връзка, не се опита да я спре. Неведнъж му се бе искало да я попита що за човек бе японката, но реши да не го прави. Тя имаше правото на свой собствен живот, на свои собствени тайни. И без това имаше тъй малко развлечения.
Той отклони супата и се облегна на възглавницата, вгледан в нея; молеше се животът да бъде благосклонен към нея, да си намери един ден добър мъж и да бъде щастлива.
— Никога не се отказвай от това, момиченце… — едва-едва прошепна той и отначало тя не го разбра.
— От кое, тате? — И нейният глас бе тих като неговия, само пръстите й, преплетени с неговите, бяха много по-силни.
— От ранчото… долината… тук ти е мястото… досущ както и на мен… просто това… — дишаше трудно — … но ранчото винаги… ще е… тук за теб.
— Знам, тате — не искаше сега да говорят за това. Все едно се сбогуваше с нея, а тя нямаше да му позволи да го стори. — Сега се опитай да поспиш.
Той поклати глава. Нямаше време. Беше спал твърде дълго, сега искаше да поговори с най-малкото си дете, с любимката си, с неговото момиче.
— Том не знае как да върти ранчото — тя самата знаеше това много добре, но не каза на баща си, а само кимна. — А един ден Джар ще поиска да се заеме с нещо друго, той не обича земята… така, както я обичаме аз и ти… когато видиш свят и мама си е отишла, Кристъл, искам да се върнеш тук… да си намериш един добър мъж, някой, който ще е мил с моето момиче — той й се усмихна, а нейните очи се изпълниха със сълзи, докато стискаше силно ръката му — … и да заживееш добре тук.
— Не ми говори така, тате… — тя едва говореше през сълзи, допря бузата си до неговата и го целуна по челото. Беше студено, влажно и лепкаво. Сетне се отдръпна, за да го погледне отново. — Ти си единственият мъж, когото искам.
В един момент на заслепление тя искаше да му каже за Спенсър, че бе имало някой, когото тя харесва… харесва твърде много… би могла и да се влюби в него. Ала той бе само мечта, като кинозвездите, боднати на стената в спалнята й. В живота на Кристъл Уайът Спенсър Хил никога не бе съществувал реално.
— Сега поспи малко — само това можеше да му каже, защото дори неколкоминутният им разговор го бе оставил изтощен и без дъх. — Обичам те, татко.
Тя прошепна тези думи, когато очите му се бяха притворили, но сетне, когато той отново ги отвори, я погледна и й се усмихна.
— И аз те обичам, момиченце. За мен ти винаги ще си останеш моето… момиченце… сладката, сладката Кристъл.
След тези думи той отново притвори очи, изглеждаше тъй спокоен в съня си. Тя държеше ръката му и го гледаше. Облегна се назад на стола си, все още стиснала ръката му в своята, и след няколко минути и тя се унесе, изтощена от напрежението да го гледа ден след ден.
А когато се събуди, небето бе сиво, стаята — студена, а баща й бе умрял, стиснал ръката й. Последните му думи, последните му мисли и последното му сбогом бяха за Кристъл.
Когато разбра, че бе починал, очите й се разшириха до крайност. Тя нежно положи ръката му до хълбока му и след като го погледна последно през сълзи, излезе от стаята, затвори вратата и без да каже и думица някому затича с все сила към реката.
Плачеше вече с глас, тялото й се тресеше от риданията. Остана там задълго, а когато се върна у дома, майка й плачеше силно в кухнята, а Минерва се бе изправила безмълвна и вареше кафе. Бяха го намерили мъртъв.
— Баща ти почина — тя изрече думите почти ядно, когато Кристъл влезе в стаята, с набраздено от сълзите лице. Бе по-скоро обвинение, отколкото мъка, сякаш Кристъл можеше да попречи на смъртта.
Тя кимна, побоя се да им каже, че бе знаяла, преди да излезе, питаше се отново и отново можеше ли да направи нещо, за да му попречи да умре. Спомни си думите му от снощи… искам да се върнеш отново тук… Знаеше колко много обичаше тя това място, то бе част от нея, както бе било и част от него, и винаги щеше да бъде. Тя винаги щеше да вижда баща си тук, в този дом, но по-често — по хълмовете, яхнал коня си, или подкарал трактора из лозята.