Изпратиха Джарид в града, човекът от погребалното бюро взе Тад по-късно същата сутрин. Приятелите и съседите дойдоха да отдадат последната си почит към него, жена му и тъща му стояха там, приемаха съболезнованията и плачеха. Оливия с благодарност погледна през сълзи Том… а Кристъл се опита да прикрие ненавистта си съм него. Само при мисълта, че той щеше да разори ранчото, тя потрепери. Ала Кристъл не можеше да мисли дори и за това, единствената й мисъл бе за човека, когото бе обичала. За баща й. Него вече го нямаше, а тя, изплашена, изгубила най-близкия си, бе останала сред чужди хора.
Погребението бе на следния ден, погребаха го в сечището край реката. Беше място, което Кристъл познаваше отлично. Тя често ходеше там, сядаше и потъваше в мисли, или плуваше. Изпита утешение, че баща й щеше да е наблизо и да я наблюдава. Знаеше, че той щеше да бъде винаги с нея.
Онзи следобед тя изчезна за известно време и отиде да види Хироко. Трябваше да роди след няколко седмици, затова когато Кристъл влезе безшумно във всекидневната, тя се надигна тежко и полека. Очите на Кристъл издаваха всичко, преживяно от нея, а и Бойд й бе казал, че Тад Уайът най-накрая бе починал. Бе й се искало да отиде при Кристъл, но знаеше, че нямаше начин да го стори. Нямаше да я пуснат да я види. И ето я сега тук, едно отчаяно дете, което се разрида, протегнала ръце към Хироко. Сърцето й се късаше, докато плачеше. Без баща й животът никога нямаше да бъде отново същият. Беше я оставил сред хора, които тя инстинктивно усещаше, че не я обичат.
Кристъл остана дълго у Уебстърови, а когато си тръгна към ранчото, бе вече тъмно и майка й я чакаше. Беше седнала с каменно лице на дивана във всекидневната и се втренчи ядно в сломената от мъка и умора Кристъл.
— Къде беше?
— Трябваше да се махна оттук.
Това бе самата истина. Не можеше да понесе потискащата атмосфера, хората, които се точеха с часове и носеха подаръци и храна, с която да се подкрепят в мъката си. Ала тя не искаше храна, искаше татко си.
— Попитах те къде беше.
— Навън, мамо. Няма значение.
Бе отишла на кон до Уебстърови. Бе твърде далеч да ходи пеша, а и бе твърде изморена дори и да се опита да го направи, след емоциите на последните дни.
— Сигурно спиш с някое момче, нали?
Кристъл се взря с недоумение в майка си. Не бе излизала със седмици, почти не бе напускала мястото си до леглото на баща си, освен да отиде до тоалетната.
— Разбира се, че не. Как можеш да кажеш такова нещо? — Очите й се изпълниха със сълзи от грубите думи, толкова типични за майка й.
— Знам, че нещо си замислила, Кристъл Уайът. Знам по кое време свършвате училище. А през повечето дни не се прибираше до тъмно. Да не ме смяташ за глупачка? — Беше побесняла, човек едва ли би си помислил, че току-що бе погребала мъжа си. Беше се превърнала от скърбяща вдовица в усойница.
— Мамо, недей… моля те…
Бяха погребали баща й едва тази сутрин, а омразата и обвиненията вече започваха.
— Ще свършиш като Джини Уебстър. Бременна в седмия месец, поне има късмета да се омъжи.
— Това не е вярно.
Не можеше да каже нищо повече, ридаеше силно, единственото, за което можеше да мисли, бе за това, че бе изгубила баща си. Не можеше да повярва, че майка й можеше да й отправи подобни обвинения. Разбира се, тя имаше предвид отсъствията на Кристъл от дома, когато посещаваше Хироко.
— Баща ти вече го няма, за да слуша лъжите ти. Не си въобразявай, че ще можеш да ме будалкаш. И ако смяташ да си разиграваш коня както ти се харесва, Кристъл Уайът, можеш да се изнесеш оттук. Няма да ти позволя да си разиграваш коня. Това е едно уважавано семейство и не го забравяй никога!
Кристъл гледаше с невиждащи очи майка си, която закрачи горделиво към стаята, където бе починал съпругът й, стиснал ръката на дъщеря си. Дъщерята, която вече бе останала сама, без закрила.
Тя постоя във всекидневната, заслушана в тишината, потънала в мъка по баща си. Сетне полека отиде до стаята си и легна в леглото, което бе делила със сестра си. Чудеше се защо я ненавиждаха толкова много. Никога не й бе хрумвало, че това бе, защото той я бе обичал. Но имаше и още нещо — защото тя изглеждаше така… защото вървеше така… защото ги гледаше така.
В тъмното, легнала облечена на леглото, тя знаеше, че животът й никога повече нямаше да бъде същият. Беше я оставил сама с тях.
Изплашена, тя отново заплака в тихата стая.
Седма глава
Бебето на Хироко закъсня. Момиченцето се роди не през март, а на четвърти април.
Този следобед Кристъл бе отишла да види Хироко и тя й каза, че се чувствала уморена и зле. За разлика от Беки тя не се оплакваше никога. Винаги бе дружелюбна и сърдечна, радваше се да посрещне Кристъл.