Нова силна болка сякаш раздра приятелката й, ала този път тя не й каза да се напъне. Вместо това внимателно мушна ръце в нея и напипа бебето в утробата й. Не смеейки да диша, тя обърна бебето.
Хироко изплака от болка, а Бойд я държеше.
Придойде нова вълна от болки и Хироко се напъна така, сякаш искаше да отхвърли Кристъл от себе си, но Кристъл измъкна ръце и главичката се придвижи отново напред. Сетне Хироко се напъна така, както никога не бе и мислила, че ще може. Болката при излизането на бебето бе неописуема. Кристъл нададе победоносен вик, когато главичката излезе. Тялото му бе все още в утробата на майката, а то вече изплака.
Докато помагаше на Хироко да се освободи от бебето, по бузите на Кристъл се затъркаляха сълзи. В стаята цареше напрегната тишина. Хироко се напъна още веднъж, ала този път тя се смееше и плачеше едновременно, като слушаше как бебето й плачеше.
Най-сетне бебето се измъкна изцяло. Беше малко момиченце и тримата го гледаха изумени. След това излезе плацентата и Бойд я преряза, следвайки указанията в книгата си. До този момент книгата се бе оказала напълно безполезна. Кристъл бе тази, която спаси живота на бебето и тя гледаше омаяна миниатюрното му телце. Приличаше изцяло на майка си. Хироко се разплака от радост, когато го пое в ръце.
— Благодаря ти… благодаря ти…
Беше прекалено уморена, за да каже още нещо, затвори очи и притисна момиченцето си.
Сълзите на Бойд също се стичаха, докато ги гледаше двете. Гледаше с обич жена си, сетне нежно докосна бузата на бебето, преди да се обърне отново към Кристъл.
— Ти я спаси… спаси ги и двете… — сълзите му бяха сълзи на облекчение.
Кристъл тихо излезе от стаята. Слънцето вече се бе издигнало високо в небето и тя се изуми, като разбра колко дълго бе останала вътре. Часовете направо бяха отлетели, докато се бореше да спаси приятелката си и мъничкото й бебе.
След малко Бойд дойде да я види. Седеше на тревата и си мислеше колко забележителна бе природата. Никога не бе виждала нещо по-красиво от тяхното бебе. Досущ като Хироко, то сякаш бе скулптирано от слонова кост, очите му бяха също тъй присвити по азиатски като на майката, но в него имаше нещо и от Бойд. Усмихвайки се на себе си, Кристъл се почуди дали някой ден то щеше да има луничките на баща си. Той беше сякаш изненадващо остарял като гледаше от горе на долу приятелката на жена си, толкова благодарен, че не можеше да намери думите да го изрази.
— Как е тя? — Кристъл още се безпокоеше и би искала да могат да извикат някой лекар. Винаги съществуваше рискът от инфекция.
— И двете спят — усмихна се той и седна до Кристъл. — Толкова са красиви…
Кристъл също му се усмихна. Бяха две деца, пораснали именно в тази утрин. Животът им вече нямаше да бъде съвсем същият, след като бяха видели чудото на раждането, в този момент то им се видя безкрайно скъпоценно.
— Как ще я кръстите?
— Джейн Кейко Уебстър. Исках да я наречем само Кейко, но Хироко искаше да си има и американско име. Може би е права — беше натъжен, когато й казваше това, сетне се обърна към долината, в която бяха израсли и двамата. — Кейко е името на сестра й. Починала е в Хирошима.
Кристъл кимна, знаеше за това от Хироко.
— Тя е едно красиво малко момиченце, Бойд. Бъди добър с нея.
Беше странно, че му каза това. Той бе на двайсет и четири години, а се познаваха от деца. Беки се бе опитала веднъж да го свали, но нищо не излезе и Кристъл много се разочарова. Беше мил, порядъчен човек, много по-различен от Том Паркър.
Той гледаше замечтан хълмовете, докато тя му говореше. Беше хубав пролетен ден и слънцето грееше ярко.
— Татко бе винаги толкова добър с мен. Той е най-добрият човек, когото съм познавала — очите й се изпълниха със сълзи, а когато се обърна да погледне Бойд, тя ги избърса с ъгълчето на работната си риза.
— Сигурно ти липсва много.
— Така е. И… ами, сега нещата са толкова различни. Мама и аз никога не сме били близки. Нейна любимка винаги е била Беки — каза го някак между другото, с лека въздишка и се излегна на тревата. Сетне, като си спомни пак, се усмихна. — Предполагам, че си е мислила, че татко ме е глезил. Навярно е било така. Но не бих казала, че имах нещо против.
Тя отново се засмя и в един миг пак бе онова малко момиче, той обаче изпита съжаление към нея.
— Май е най-добре да се връщам при тях. Дали да й направя нещо за ядене? — не знаеше какво да стори. Кристъл се усмихна.
— Когато огладнее. Мама казва, че Беки била гладна като вълк, но тя роди лесно Уили. Кажи й да не се безпокои — тя също се изправи. — Ще дойда отново следобед или утре, ако мога да се измъкна.