Барбара си отиде разплакана, последва грозна сцена с родителите му. Малко след това и той си замина от Лонг Айлънд, решен да не се връща повече. Видя се с родителите си чак през есента. По това време Барбара се бе върнала с момичетата в Бостън, а неотдавна той научи, че излизала със сина на влиятелен и ключов политик. Това бе прекрасен избор и той се надяваше тя да бъде щастлива. Всичко, което искаше за себе си, бе да сполучи, както и да гради сам живота си.
Ню Йорк му харесваше, но Калифорния все още му липсваше. Неведнъж се улавяше, че мисли за Кристъл. Но вече далеч по-рядко. Просто бе прекалено надалече и сякаш не съществуваше реално. Бе като рядко красиво видение, като диво цвете на някой планински връх, което никога отново няма да видиш, но винаги ще помниш.
Получи писмо от Бойд, когато се роди дъщеричката му, научи и за това, че Том и Беки очаквали второ бебе, но в писмото нямаше нищо за Кристъл. Всичко това му се виждаше толкова отдалечено във времето и пространството! За него беше сякаш част от войната, епизод от някакъв друг живот.
Бе потънал в работа за Андерсън, Винсънт и Собрук, бе научил сума нови неща за новото данъчно законодателство. Истинските му интереси бяха към криминалните престъпления, но никой от клиентите им нямаше проблеми в това направление. Той помагаше да се уреждат сделки с имоти, да се осъществяват усложнени завещания и това бе интересна работа, която можеше да обсъжда с баща си.
На вечеря с родителите си разбра, че и те бяха получили покана. Но баща му каза, че бил прекалено зает, за да присъства на церемонията.
— Ти ще отидеш ли?
— Едва ли, татко, та аз почти не го познавам — усмихна му се Спенсър.
Баща му също се справяше добре. Току-що бе поел процеса по важно наказателно дело и Спенсър много искаше да научи нещо повече от прочетеното по вестниците.
— Трябва да отидеш. Добре е да поддържаш контакти с подобни личности.
— Ще се постарая, но не знам дали ще мога да се измъкна от службата — Спенсър се усмихна. Изглеждаше по-млад, отколкото би трябвало на неговите двайсет и девет години. Бе загорял по време на уикендите, прекарани на плажа, играеше и редовно тенис. — Ще се чувствам глупаво, ако отида, татко. Той наистина не ме познава добре. А и нямам време да ходя до Вашингтон.
— Можеш да намериш време. Сигурен съм, че фирмата ще поиска да присъстваш…
Винаги отговорности и задължения. Понякога това го изтощаваше. Животът му тук бе сякаш изпълнен единствено с очакванията на другите към него. Това си бе част от битността на възрастния вече мъж, да бъдеш в „истинския“ живот. Но той не бе сигурен, че му харесва.
— Ще видим…
За негова изненада няколко дни по-късно съдружникът във фирмата, за когото работеше, повтори думите на баща му. Спенсър спомена за поканата, докато пийваха в Речния клуб и патронът му предложи да отиде на церемонията по встъпване в длъжност на Харисън Баркли.
— Чест е да получиш такава покана.
— Но аз почти не го познавам, сър.
Същото бе казал и на баща си, но старшият съдружник поклати глава.
— Няма значение. Един ден тази връзка може да се окаже важна. Трябва винаги да се съобразяваш с подобни неща. Всъщност, бих искал силно да ти препоръчам да отидеш.
Спенсър кимна в знак на това, че приема съвета, ала наистина се почувства глупаво. Фирмата отиде дори дотам да му направи резервация в Шоръм и той пристигна с влак във Вашингтон един ден преди церемонията.
Стаята, която му бяха запазили, бе просторна и хубава; той се усмихна на себе си, седна в удобния кожен фотьойл и си поръча скоч по вътрешния телефон. Добре се живее така, помисли си. А може би и срещата със семейството Баркли щеше да бъде приятна. Очакваше и Елизабът да бъде там. Не бе чувал нищо за нея, откакто бе постъпила във Васар. Сигурно си имаше други гаджета, а и той не бе лишен от вниманието на дамите. Водеше ги на вечери в 21, Павилион и Уолдорф5. Ходеха на партита, на театър, играеха тенис в Кънектикът и Ийст Хамптън, ала не бе влюбен в никоя.
Три години вече, откак бе свършила войната и всички сякаш се надпреварваха да се женят. Той не изпитваше неотложна нужда да го стори, искаше още време да подреди мислите в главата си. Практикуването на правото някак си не бе единственото, към което се бе устремил. Харесваше му повече, отколкото бе предполагал първоначално, но вътрешно в себе си признаваше, че в него липсваха емоциите. Все още се опитваше да измисли как да го съчетае с нещо по-предизвикателно и изискващо повече интелектуални усилия. На двайсет и девет години той предполагаше, че животът му бе приготвил още много удоволствия в бъдеще, преди да се установи и да се задоми. Първо трябваше да намери подходящото момиче, а то още не се бе появило.