Той едва бе започнал да се изправя на краката си след прекъсването, предизвикано от войната и шока от смъртта на брат му. Мъката от тази загуба вече бе започнала да се разсейва.
Четири години бяха минали от смъртта на Робърт, но родителите му все още говореха често за него. Спенсър обаче вече не се чувстваше толкова лично отговорен да бъде негов заместник. Той си бе отделна личност, имаше моменти, когато се чувстваше силен и непобедим, във всеки случай здраво държеше юздите във всичко, с което се заемеше. Понякога бе самотен, но не бе сигурен, че има нещо против. Обичаше да е сам. И въпреки че правото не бе онова, към което се бе стремил, бе започнал да го харесва.
Утрото на следващия ден бе слънчево и ярко. В хладната септемврийска утрин Спенсър отиде в сградата на Върховния съд, за да присъства на церемонията по полагането на клетвата. Облечен бе в тъмен костюм на райе, с тъмна връзка и с блестящата си тъмна коса и сините си очи изглеждаше много привлекателен. Няколко жени се извърнаха да го погледнат, но той изглежда не ги забеляза. Успя да стисне ръката на съдията Баркли, малко преди тълпата да го погълне и да го отнесе. Не срещна познати и съжали, че баща му не можа да дойде.
Следобед посети паметника на Вашингтон, мемориала на Линкълн и се върна в хотела да хапне нещо, преди да се облече за празненството, на което бе канен вечерта. По случай встъпването в длъжност на съдията семейство Баркли даваше официален прием в хотел Мейфлауър.
Спенсър излезе от хотела и извика такси до Мейфлауър. Там търпеливо изчака опашката от гости и накрая бе топло поздравен от Присила Баркли.
— Колко мило от ваша страна, че дойдохте, мистър Хил! Видяхте ли се с Елизабът?
— Благодаря. Не, не сме се срещали.
— Видях я преди минутка. Сигурна съм, че много ще се зарадва да ви види.
Той направи крачка встрани, за да поздрави и съпруга й, а сетне бързо се придвижи, за да стори място на следващите от опашката. Отиде на бара, поръча скоч и вода и се огледа наоколо.
Повече от мъжете бяха възрастни, жените бяха облечени в скъпи дълги рокли. Беше интересна сбирка от най-известните и най-влиятелните хора в страната и той изпита истинско вълнение, че бе сред тях. Сръбна от питието си и разпозна още един от съдиите във Върховния съд; сетне видя една млада жена да разговаря с възрастен мъж и, когато тя се обърна, разбра, че това бе дъщерята на съдията Баркли. Изглеждаше много по-възрастна, отколкото преди година и някак си по-хубава. Усмихна му се в знак, че го бе видяла. Той си припомни колко уравновесена и колко привлекателна му се бе сторила последния път, когато се срещнаха. Видя му се по-хубава, отколкото я помнеше. Приближи усмихнат към нея, а кафявите й очи сякаш светнаха от удоволствие. Кестенявата й коса сега бе по-къса, бе облечена в поразителна, бяла, сатенена рокля, която подчертаваше тена, придобит край езерото Тахо. Беше силно удивен от нейната привлекателност, далеч по-голяма бе, отколкото си я спомняше.
— Здравейте, как сте? Как е във Васар?
— Досадно — усмихна му се тя и погледите им се срещнаха. — Мисля, че съм прекалено възрастна да ходя в колеж.
Васар й се бе сторил прекалено детински. Само след три месеца тя вече умираше от желание да завърши и да прави нещо друго, но й оставаха още три години. А след като бе започнала втората си година, вече се питаше дали щеше да издържи до края.
— Поукипси е направо ужасен.
— След Калифорния дори Ню Йорк понякога изглежда така. И зимите са доста студенички, нали? — засмя се той. Самият той се бе оплаквал много от студа миналата година, но вече бе свикнал, а и му харесваше оживеният Ню Йорк, който бе съвсем различен от сънливия Поукипси.
— Много мило, че дойдохте. Сигурна съм, че баща ми се е трогнал — рече учтиво тя, а Спенсър едва не се изсмя. При тази тълпа от стотици колеги и приятели, която се въртеше около него, бе трудно човек да си представи, че съдията Баркли ще се трогне от присъствието на млад и второстепенен юрист.
— Много мило от негова страна, че ме покани. Сигурно е много доволен от новия си пост.