Предишния ден те бяха разговаряли надълго, докато се разхождаха бавно покрай хамбара, и Оливия й бе обяснила какво ще очаква Том от първата им брачна нощ в Мендосино. Беки вече бе чувала за това от приятелките си, някои от които се бяха омъжили броени месеци след завръщането на любимите си от Пасифика. Но Том бе пожелал първо да си намери работа, а бащата на Беки настояваше тя да завърши гимназия. Бе го сторила преди пет седмици и ето че в този ясен, слънчев ден в края на юли мечтите й щяха да се изпълнят. Щеше да стане мисис Томас Паркър. Звучеше й съвсем по възрастному, но и до известна степен плашещо.
Тайно в себе си Кристъл се чудеше защо Беки се омъжваше за това момче. С Том Беки никога не би излязла някъде по-далеч от Буунвил. Животът й щеше да започне и да завърши тъкмо тук, в ранчото, в което бяха израсли. Тя също обичаше ранчото, много повече от останалите, искаше един ден да се установи тук, но след като пообиколи света. Мечтаеше за други градове, за други неща, за други хора, а не само за тези, сред които бе израсла. Искаше й се да види поне малко повече свят от това парче земя, обградено от планината Маякама. По стените на стаята й висяха фотографии на кинозвезди — Грета Гарбо и Бети Грейбъл, Вивиан Лий и Кларк Гейбъл. Имаше снимки на Холивуд, на Сан Франциско и Ню Йорк, а веднъж баща й й бе показал картичка от Париж. Понякога си мечтаеше да отиде в Холивуд и да стане звезда. Мечтаеше да посети музикални театри, същите онези, за които си шушукаше с баща си. Знаеше, че това бяха само мечти, но й бе хубаво да си мисли за тях. А и с цялото си сърце разбираше, че иска много повече от един живот, обвързан с човек като Том Паркър.
Баща им му бе предложил да работи в ранчото, защото той не можа да си намери друга работа. Беше напуснал гимназията, за да се запише доброволец след Пърл Харбър1. Беки го бе чакала търпеливо, пишеше му всяка седмица, очаквайки отговор понякога по цял месец. Като се върна, изглеждаше много възмъжал, бе преизпълнен с истории за войнишки приключения. На двайсет и една години той бе вече мъж, поне Беки смяташе така. И ето, година след това, той щеше да бъде съпругът й.
— Защо не си облечена? — най-неочаквано Беки се обърна към сестра си, която стоеше боса със синята си памучна рокля, която майка й бе казала да облече. — Досега трябваше да си готова! — бе още седем и половина сутринта и нямаше да тръгнат за църквата преди десет и половина.
— Мама иска да помогна на баба в кухнята — тя изрече тези думи с тих глас, пълна противоположност на тона на Оливия и Беки. Бе глас, в който човек можеше да долови силната чувственост на нейното пеене. Песните бяха невинни, но гласът, който ги пееше, бе изпълнен с някаква инстинктивна страст.
Беки хвърли мокрия пешкир на леглото, което двете споделяха. Беше още неоправено, защото Кристъл бе изтичала на полето да посрещне изгрева.
— Как мога да се обличам тук, в тази бъркотия?
— Кристъл, оправи леглото — нареди Оливия със строг тон и отиде при Беки да й помогне да разреше косата си. Тя сама бе направила воала, който Беки щеше да носи — с малка коронка от бял сатен, обшита с малки, бели перли и цели метри корав, бял тюл, който бе купила в Санта Роса.
Кристъл оправи чаршафите и изпъна тежкия юрган, който баба им им бе ушила преди години. Оливия бе купила нов като сватбен подарък за Беки. Той вече бе отнесен до малката къщурка, която щеше да бъде домът им в ранчото. Баща им бе решил да живеят там, докато Том и Беки можеха да си позволят да си построят свой собствен дом. На Оливия й се нравеше това, че Беки щеше да е наблизо, а Том бе улеснен да не търси къща под наем, която и без това не можеше още да си позволи. На Кристъл дори й се струваше, че Беки изобщо нямаше да замине никъде. Щеше да живее на по-малко от половин миля разстояние, край черния път, по който тя често минаваше заедно с баща си на трактора му.
Оливия внимателно разчесваше косата на Беки и двете си говореха за Клиф Джонсън и за жена му — французойка. Беше я довел — булка от войната — и Беки спори дълго и сериозно с майка си дали да ги покани на сватбата си.
— Тя не е чак толкова лоша — отстъпи за пръв път тази година Оливия.
Кристъл ги гледаше безмълвна. Винаги се чувстваше някак си чужда към тях. А и те винаги я пренебрегваха при разговорите си. Зачуди се дали сега, след като Беки заминеше, майка й щеше да й обръща повече внимание, да изслушва онова, което искаше да й каже или Оливия щеше да прекарва цялото си свободно време в къщурката на Беки.
— Тя ти подари страшно красива дантела, казва, че е от баба й във Франция. Можеш някой ден да си ушиеш нещо красиво.
1
Има се предвид нападението на Япония над американската военноморска база на 7 декември 1941 г. и влизането на САЩ във Втората световна война. — Б.пр.