— Не, не го познавам. Но баща ми го познава. — Спомни си, че баща му бе споменал за младия Баркли, който пледирал в неговата съдебна зала. — Трябва да ни запознаете — за пръв път той предлагаше нещо, което предполагаше отново да се срещнат.
— Бих се радвала да го сторя.
Имаше победоносен, дори в известна степен царствен вид, когато той я отвеждаше обратно към масата. Седнаха и поговориха с приятелите на родителите й, а към края на вечерта на него му се струваше, че вече я бе опознал малко по-добре. Играеше тенис, обичаше да кара ски, говореше слабо френски, мразеше кучетата и не се интересуваше Бог знае колко от децата. По време на десерта си призна, че би искала сама да постигне нещо в живота, а не само да играе бридж и да ражда деца. За него бе очевидно, че бе луда по баща си и би искала да се омъжи за някой като него, за мъж, който се е устремил нанякъде, както се изрази самата тя, а не за някой, който да се задоволи с това да се отпусне в креслото си, а животът да си тече покрай него. Искаше да се омъжи за влиятелен мъж. Беше твърде млада, за да е съвсем сигурна в това, още нямаше двайсет години, но бе наясно със себе си, а и имаше достатъчно възможности да срещне именно такъв мъж. В един миг, докато излизаха от балната зала, на него му стана ясно, че тя би харесала Робърт много повече от него.
— Бихте ли искала да отидем да пийнем по нещо? — самият той се учуди на думите си, но във всеки случай му харесваше да разговаря с нея.
— Добре. Къде сте отседнал? — кафявите й очи бяха вперени право в неговите. Не се страхуваше от нищо, най-малкото от Спенсър.
— В Шоръм.
— Ние — също. Можем да пийнем в бара. Ще отида да кажа на мама.
Тя го направи и след няколко минути двамата си тръгнаха.
Повечето от гостите също си бяха отишли, беше вече почти един след полунощ, а майка й не възрази тя да си тръгне със Спенсър. Един почтен, привлекателен млад мъж и тя знаеше, че можеше да му повери дъщеря си. Помаха им като си тръгваха, ала Спенсър не искаше да прекъсва изглежда важния й разговор със спикера на Конгреса. Изнизаха се тихо-тихо, взеха такси до хотела и се настаниха на една усамотена масичка в ъгъла на бара. Видя, че когато влязоха, няколко глави се извърнаха да ги погледнат. Бяха наистина поразителна двойка.
Той поръча шампанско и отново поговориха, този път по-надълго за Ню Йорк, за работата му и за Калифорния. Каза й колко много я бе харесал, че би искал някой ден да живее там, макар засега да не виждаше как да стане това, след като работеше за юридическа фирма на Уол стрийт. Тя се засмя; от своя страна пък след като завърши колежа тя би искала да се премести в Ню Йорк или може би във Вашингтон, особено сега, след като родителите й щяха да живеят там през по-голямата част на годината. Сподели още желанието си да си има собствена къща в Джорджтаун.
От думите й стана очевидно, че никога в живота й не бе й липсвало нещо. Никога не бе й хрумвало, че можеше и да не получи онова, което бе пожелала. Ала той бе отгатнал това, още когато се запозна с нея в дома й в Сан Франциско. Къщата им бе богата и красива, не бе трудно да се отгатне, че животът й е бил лек. И двамата й родители произхождаха от твърде богати семейства.
— Трябва да ни дойдете някога на гости на Тахо. Дядо ми е построил великолепна къща на брега на езерото. Обичам я още от момиченце.
Странно, но когато спомена това, той си спомни долината Алигзандър и я попита дали някога бе ходила там.
— Не, но веднъж ходих в Напа, на гости на приятели на татко. Няма кой знае какво за гледане, освен лозя и няколко викториански къщи.
Беше й се сторило много скучно, но се заинтригува, когато Спенсър обрисува долината на север от Напа; тогава тя забеляза нещо в очите му, което възбуди любопитството й. Навярно някакъв далечен спомен, във всеки случай тя разбра, че той не й каза всичко за това място.
— Имате ли приятели там? Той кимна замислен.
— Двама от мъжете, с които служих заедно в армията, живеят там.
Разказа й за Бойд и за Хироко, очите й помръкнаха, докато слушаше.
— Глупаво е било от негова страна да се ожени за нея. Никой няма да забрави онова, което се случи в Япония.
Безчувствените й думи на разглезено хлапе го подразниха. Реакцията й бе абсолютно същата като онази, с която Хироко се сблъскваше, откакто бе пристигнала в Калифорния.
Той заговори съвсем тихо, без да крие яда си.
— Предполагам, че и японците няма да забравят Хирошима.