— Нали казахте, че брат ви е бил убит в Пасифика? — погледът й го пронизваше, но той я погледна право в очите.
— Да, така е. Но не ги мразя заради това. И ние си имаме своя дял от смъртта в този район.
За нея това бе непознат пацифистичен възглед, който не съвпадаше със схващанията на баща й. Той бе ревностен консерватор и изцяло бе одобрил бомбардирането на Хирошима.
— Мразя всичко онова, което вършехме там, Елизабът. Никой не печели една война, може би само правителствата. Хората винаги губят, независимо от коя страна на фронта са.
— Не споделям мнението ви.
Думите й прозвучаха съвсем официално и той се опита да разведри обстановката, като се пошегува:
— Предполагам, че бихте пожелала да служите и в армията.
Заедно с мечтата й да бъде юристка или политичка.
— Майка ми работи за Червения кръст и аз също щях да работя там, ако не бях още малка.
Той въздъхна. Беше толкова млада, тъй наивна и силно повлияна от приказките на родителите си. Той си имаше собствени възгледи за войната, които се различаваха много от схващанията на баща му.
Спенсър се зарадва, когато тя свърши, но все още помнеше приятелите, които бе изгубил, хората, които служиха заедно с него… а и брат си. Като погледна Елизабът, се почувства не само с десет години по-голям от нея, а достатъчно възрастен да й бъде баща.
— Странно нещо е животът, нали, Елизабът? Човек никога не знае накъде ще поеме. Ако брат ми не бе загинал, аз навярно нямаше изобщо да запиша право — усмихна се кротко той, — а може би нямаше и да се срещнем.
— Необичайна гледна точка — беше заинтригувана от него. Бе откровен, мил и интелигентен, но не и толкова амбициозен, колкото би й се искало. Изглежда той просто се наслаждаваше на отлитащия живот, в очакване да види накъде ще го отвее.
— Ние сами създаваме съдбата си, не смятате ли?
— Невинаги — бе видял прекалено много, за да вярва в това. Ако бе имал възможността да гради съдбата си, животът му би бил много по-различен. — Вие смятате ли, че създавате своята?
Бе очарован от нея, както и тя от него. Бяха толкова различни.
— Навярно — изглежда бе сигурна в това и той се възхити от самоувереността и целеустремеността й.
— Вярвам, че ще успеете, дори и при най-малката възможност.
— Това изненадва ли ви? — бе тъй сигурна в себе си, тъй непоклатима и така добре се владееше след тази дълга вечер.
— Всъщност не. Изглеждате като човек, който винаги е получавал онова, което си е пожелал.
— А вие? — гласът й прозвуча по-меко. — Разочарован ли сте, Спенсър? — Запита се дали не бе изгубил някой, когото наистина бе обичал, или пък дали не се е развалил годежът му с някоя дама.
Не беше обаче така. Преди да й отговори, той замислено й се усмихна.
— Не съм разочарован. Само с променен курс. — Засмя се и наля последното шампанско. Скоро барът щеше да затвори и трябваше да я отведе при родителите й, или поне до апартамента им.
— Родителите ми искаха да се оженя за жената на брат си, за вдовицата му, когато се върнах.
— И защо не го сторихте? — искаше да узнае всичко за него.
Той я погледна прямо.
— Не я обичах. Това е важно за мен. Тя бе жена на Робърт, не и моята. Аз не съм той. Аз съм съвсем различен човек.
— И какъв е този човек, Спенсър? — гласът й сякаш го галеше в полумрачната зала, а погледът й търсеше очите му. — Какво би искал?
— Някого, когото обичам… и уважавам… Някой, с когото със смях да посрещаме трудностите… някой, който няма да се страхува да ме обича… някой, който ще има нужда от мен.
Усещаше се много уязвим, докато й казваше това, не знаеше дори защо се бе разкрил така пред нея. Питаше се дали Кристъл би се вписала в тези му изисквания. Изглеждаше малко вероятно.
Странно бе, че споменът за нея още живееше в него. Беше само едно дяволски красиво момиче от далечно и затънтено място. Всичко, което помнеше, бе колко красива и нежна бе тя и как се чувстваше самият той, когато бе близо до нея. Не знаеше какво изпитва тя, какво мисли, нито пък какво щеше да стане с нея като порасне. Не знаеше и какво изпитва Елизабът, но подозираше, че не бе нещо мило. Тя бе друга закваска, по-сурова и той не можеше да си представи тя да има нужда от някого, освен може би от баща си.
— Ако можеш да постъпиш както ти се иска, какво би пожелала Елизабът?
Тя се усмихна и отговори честно както винаги:
— Мъжът ми да е влиятелен.
— Това обяснява всичко, нали? — засмя се той, думите й бяха улучили десетката. Тя бе точно такава, за каквато я смяташе. Куражлия, умна, интересна, жизнерадостна, амбициозна и независима.
Спенсър придружи Елизабът до стаята й, пожела й лека нощ в коридора, а когато, след като отвори вратата се обърна, тя му се усмихна сърдечно.