— Разбира се. Ти как мислиш? Тук е рай. Може никога да не се върна на работа или в Ню Йорк.
— Добре, тогава аз ще напусна колежа и можем да избягаме в Куба.
Една вечер отлетяха до острова да потанцуват и да поиграят хазарт в казиното. Бе невероятна седмица и Спенсър трябваше да си признае, че му бе харесало. Животът бе лек, изпълнен с възпитани хора, с които бе интересно да разговаряш, и с красиви жени, отрупани с диаманти. Можеше лесно да се свикне с него, но в името на какво! Това бе нейният живот, а не неговият. Но поне за малко и той се бе позабавлявал.
— Училището взе ли да ти харесва повече? — той се обърна на хълбок да я погледне. Изглеждаше великолепно в червения си бански костюм, с тъмния си тен, който подчертаваше кестенявата й коса и кафявите й очи. Беше хубаво момиче; харесваше му.
— Не много. Все още се чувствам така, сякаш си губя времето там.
— Разбирам откъде произлиза то — той видя лакея, който приближаваше към тях с чаши лимонада и пунш с ром на сребърния поднос и отново се обърна към нея. — Ужасно трудно е човек да се върне на училище след нещо подобно, но все пак първо си спомни защо бе искала да постъпиш в колежа.
— Да ти кажа истината — ухили се щастливо тя, — не съм искала.
— Е, да, но не можеш да станеш юристка, без да си завършила колеж — усмихна се той и си взе лимонада, докато тя сръбна от ромовия пунш и му се усмихна изпод периферията на сламената си шапка.
— Тогава няма да ставам юристка — тонът й бе закачлив и той се засмя.
— Е, и с какво ще се заемете, мис Баркли? Може би ще се кандидатирате за президент?
— Може просто да се омъжа за някой президент. Той я погледна полусериозен.
— Това ще ти прилича.
— Искате ли някой ден да се кандидатирате за президент, мистър Хил?
Той се почувства малко неудобно при този обрат в разговора, но само се усмихна и поклати глава. Беше силно момиче, а семейството й бе много влиятелно. Човек не можеше да си играе дълго с тях. А и Спенсър почти се страхуваше да го направи. Вътре в себе си, под хладната мантия, която намяташе специално заради нея, той бе нежна душа и обичаше по-различни неща. Неща, за които семейство Баркли дори и не бяха си мечтали.
— Никога не съм имал амбицията да ставам президент.
— Сенатор тогава. Ще служиш чудесно на обществото.
— Защо смяташ така?
— Обичаш хората, работиш упорито, честен и прям си, а си и умен — тя отново се усмихна. — Освен това имаш подходящи връзки.
Не бе много сигурен какво имаше предвид, затова замълча и се загледа към океана. Почуди се дали не бе отишъл твърде далеч с нея. Може би идването му в Палм Бийч бе грешка, но бе вече твърде късно да промени нещата. Връщаше се в Ню Йорк след два дни и може би след това нямаше да се среща с нея известно време. Тя го гледа достатъчно дълго, за да смели казаното, и се засмя:
— Не нервничи чак толкова, Спенсър. Няма да те нападам. Просто казах онова, което мислех.
— Понякога го правиш по доста обезпокоителен начин, Елизабът. От време на време имам усещането, че винаги постигаш онова, което си си наумила. Именно винаги.
Не искаше той самият да бъде нейната цел. Поне за момента. Не и преди да започне да изпитва към нея по-различни чувства. А и не бе сигурен, че това щеше да стане. Бяха добри приятели. Но в същото време бяха и много различни.
— Какво лошо има в това да постигнеш онова, което искаш?
— Нищо, стига всички да са съгласни, че и те го искат — рече го тихо, а тя го погледна с изпитателен поглед.
— И всички това ли искат? — тя изрече думите нарочно и тъй целенасочено, че той потрепери.
— Защо не отидем да поплуваме?
Не искаше да й отговаря. Не бе готов да изрече онова, което тя искаше да чуе, не знаеше дали някога щеше да е в състояние да го изрече. Той все още съхраняваше мечтите си за някоя жена, която да има нужда от него, да бъде нежна, мила и обичлива. Елизабът бе донякъде такава, но само донякъде. В същото време тя бе и друга. Толкова различна, че той още не се бе примирил с тези различия.
— Не отговори на въпроса ми — тя го погледна и той разбра, че нямаше как да й избяга. Не можеше да направи нищо друго, освен да й каже истината. Тя винаги изискваше това от всички, особено пък от Спенсър.
— Още не знам.
Тя кимна, сякаш обмисляше нещата, а сетне отново го погледна в очите.
— Смятам, че ще бъдем добър екип, аз и ти. Имаме силата и ума да постигнем някои интересни неща, ако сме заедно.
Думите й прозвучаха като че сключваше търговска сделка и това го потисна.