— Като какви например? Да ръководим някоя корпорация?
— Може би. Или в политиката. Или да бъдем просто като Йън и Сейра.
— С техните коне и приятели, с лова и клубовете им, със замъка на баща й? Елизабът — той се изправи и я погледна, — аз не съм като тях. Аз съм по-различен. Желая други неща.
— Какви например? — бе озадачена.
— Ами деца например. Ти изобщо не си и помисляла за това, нали?
Тя бе изумена, когато чу думите му. Децата никога не бяха били важни за нея.
— Можем да имаме и деца.
Досущ като диаманти, състезателни коне или акции. Думата деца прозвуча като някаква вещ, която човек би могъл да бутне в дъното на килера.
— Но в живота има и по-важни неща.
— Какви например? — попита отново той, изумен от възгледите й. — Какво би могло да е по-важно от това?
— Не бъди смешен, Спенсър! Цели, постижения, човек да намери мястото си.
— Като баща ти ли? — това бе завоалирана критика, но тя не я усети.
— Точно така. Някой ден, ако поискаш, би могъл да си на неговото място.
— Бедата е там — погледна я печално той, — че не съм сигурен дали го искам. Разбираш ли?
— Да — кимна бавно тя. — Мисля, че се страхуваш. Мисля, че се боиш да не те объркат отново с брат ти. Но ти не си той, Спенсър, ти си си ти. И би могъл да постигнеш сам много неща, ако просто пожелаеш това.
Ала той все още не бе сигурен, че си струваше усилията дори да опита. От друга страна, не можеше да си представи цял живот да работи по данъчните дела за Андерсън, Винсънт и Собрук. Какво щеше да стане, след като станеше малко по-възрастен? Още не бе решил нищо за бъдещето.
— Бих искал да взема най-вярното решение.
— Аз — също. Но мисля, че разсъждавам по-правилно от теб.
— Защо си толкова сигурна, че е така? Та ти си само на двайсет години! Още не знаеш нищичко за живота.
Най-неочаквано той се ядоса. По заобиколен път тя му предлагаше брак, но му прозвуча така, сякаш го убеждаваше да купи някаква собственост — като, да речем, къща или кола, или някакъв предмет. А на него му се искаше той да й предложи, ако бе взел подобно решение. Но такова решение не бе взимал и се съмняваше, че някога щеше да го вземе. Не я обичаше.
— Познавам живота много по-добре, отколкото си мислиш. Поне знам къде ми е мястото, което е повече, отколкото знаеш ти.
— Може би си права — той се изправи отново и се взря в океана. — Отивам да поплувам.
Влезе във водата и стоя там половин час. След това тя не го притиска повече, но онова, което му бе казала, го бе разтърсило. След тази случка той внимаваше да не каже нещо, което би могло да бъде изтълкувано погрешно. Преди да си замине, тя дойде в стаята му и отново се изправи пред него. И този път нямаше как да избяга от погледа й. Спенсър я гледаше и си мислеше, че е в ролята на жертвата при лова.
— Исках само да ти кажа, че те обичам.
— Елизабът, недей… моля те… — беше му болно, че не можеше да й отвърне със същото. — Не прави това.
— Защо не? И държа на думите си, които ти казах онзи ден на плажа. Мисля, че заедно можем да постигнем велики неща.
Той се засмя и прекара пръсти през косата си.
— Аз съм човекът, който трябва да направи предложението, детенце, и когато го направя, ти ще разбереш това.
— Ще разбера ли? — подигра го тя, докато той се приближаваше към нея.
— Можеш да разчиташ на това.
Той я притисна до себе си и я целуна. Беше тъй дяволски властна, че му се прииска да я прелъсти, само да й покаже кой бе господарят, кой командва и, ако това зависеше от него, Елизабът Баркли нямаше да бъде този човек. Ала плановете му отново пропаднаха. Да бъдеш с нея бе все едно да си играеш с огъня. А сетне той вече не бе напълно сигурен кой кого бе прелъстил.
Всичко, което знаеше, бе, че се бяха любили и му бе харесало. Тялото й го изпълваше със силно желание, със страст, изпитваше непреодолимото желание да властва над нея, поне в леглото, ако не другаде. Тя бе интересна любовница, а и той знаеше, без да става нужда да го дискутира с нея, че не бе девствена.
Тя го откара до летището, когато си заминаваше, и той и хвърли един дълъг поглед, без да знае какво да стори. Трябваше му време да помисли, вече гореше от нетърпение да се върне в Ню Йорк.
— Ще се върна в колежа следващата седмица.
Той я целуна нежно, искаше му се пак да я люби, раздразнен същевременно от себе си, че дори и за миг пак бе попаднал под нейно владичество. Тя бе по-силна от него в много отношения.
— Ще ти се обадя.
Помаха й, докато се качваше в самолета, видя я да стои там, докато машината рулираше по пистата — облечена в лятната си рокля, с голямата си шапка, очите й го търсеха, дори когато самолетът излиташе. Усещаше, че вече не можеше да избяга от нея.