А и не бе сигурен дали го искаше. Може би тя бе права. Може би щеше да му помогне да открие онова, към което се стремеше. Не бе сигурен вече в нищо, а най-лошото от всичко, когато се приземиха в заснежения Ню Йорк, бе в това, че му липсваше.
Единадесета глава
Тази година коледните празници в ранчото бяха потискащи. Беше първата Коледа след смъртта на баща й и изглежда всичката радост бе изчезнала от живота им. Беки прекара деня при тях с децата, Том се появи навреме за вечеря, вонеше на алкохол и съвсем открито зяпаше Кристъл. Когато той си тръгна, Беки избухна в плач и я обвини, че флиртувала с него, а Кристъл направо се ужаси. Тя дори не можеше да обясни колко го ненавиждаше.
На следващия ден семейството отиде заедно на църква. Майка й плака горчиво, мислеше си за починалия си съпруг, за това как се бе променил животът й след смъртта му. Единствената радост за Кристъл бе утехата, която винаги получаваше, когато пееше заедно с богомолците.
След службата се прибраха вкъщи, а Кристъл се измъкна незабелязано и отиде да занесе подаръците си на Бойд и на Хироко. Малката Джейн вече бе на осем месеца и пълзеше из всекидневната, бърбореше весело и се мъчеше да се изкатери в скута на Кристъл. Имаха и малка елхичка.
Кристъл им връчи подаръците си. Бе изплела пуловер за Хироко, това бе първият й опит, и шал за Бойд, а на Джейн бе купила кукла, която тя моментално пъхна в уста. За Кристъл Коледата тук бе по-весела. За разлика от мрачната тишина в собствената й къща това беше дом, пълен с любов и сърдечност.
Беки знаеше, че Том я мами, бе чула слуховете за Джини Уебстър, но бе склонна да вини за всичко Кристъл, сякаш тя трябваше да понесе вината за всичко и всички. Настояваше непрекъснато, че Кристъл сваляла мъжа й, а и Оливия неведнъж я обвиняваше, че му била давала аванси. След такива обвинения Кристъл винаги се разплакваше. Не ги бе заслужила с нищо, но изглежда бе безсилна срещу тях.
Дори и Джарид се обърна срещу нея. Бе чул от приятели, че посещавала Бойд и жена му и неведнъж я заплашва, че ще каже на майка им.
Сякаш всички се бяха наговорили да я мразят.
Единствената й утеха бяха посещенията й у Уебстърови.
— Не знам какво съм им сторила — разплака се тя една вечер у тях, след прекарания тежък ден в ранчото.
— Защо ме мразят?
Вършеше онова, което й нареждаха, работеше усърдно, рядко се караше с тях и въпреки това те сякаш бяха решени да я направят нещастна.
— Така е, защото си различна — отвърна тихо Бойд.
— Не изглеждаш като тях, не мислиш като тях. Никога не си била като тях.
А и баща й го нямаше да я защити. Тя знаеше, че казаното от Бойд бе вярно, но не можеше да понесе несправедливостта. Какво наистина им бе сторила? Нищо. Просто бе родена красива. Беше дива лятна роза в поле от плевели, които бяха решени да я унищожат.
Беше непоносимо да живее с тях, но нямаше къде да отиде. Знаеше го тя, знаеха го и Бойд, и Хироко. Единственият изход бе да напусне долината, но искаше първо да завърши училище. Беше го обещала на баща си.
Тя все още мечтаеше да отиде в Холивуд. Но още бе рано за това. Първо трябваше да завърши, ако успееше да оцелее. Знаеше, че ще успее. Нямаше да се остави хора като майка й и Том Паркър да съсипят живота й. Приличаше достатъчно на баща си, за да им позволи да го сторят. Засега щеше да се примири с всичко. Но бе решила, завърши ли училище, веднага да замине. Няма значение накъде, просто знаеше, че трябваше да напусне долината.
За това й бяха необходими пари, а сега, след като баща й бе починал, тя знаеше, че трябва да напусне долината, независимо от това колко много я обичаше. Другите представляваха прекалено голяма сила, за да ги пренебрегва винаги. Знаеше, че трябваше да си отиде, преди някой от тях да я бе наранил. А за да го направи, бе необходимо да спечели достатъчно пари.
През януари тя се хвана да работи като сервитьорка в града. Дори и това предизвика яростта на майка й. Нарече я блудница, курва, обвини я, че работела, за да се среща с мъже, ала единственото, което вършеше, бе да обслужва клиентите в ресторанта — закусвалня. Зет й се отбиваше от време на време и й вгорчаваше живота, но, когато бе възможно, тя изчезваше в кухнята, поемаше миенето на чиниите, докато той не си отидеше.
Хората в ресторанта бяха дружелюбни към нея, а тя печелеше добре от бакшишите. Получаваше и сума предложения. Обикновено се правеше на недоразбрала, а когато се налагаше, ги отхвърляше рязко.
Собственикът на заведението я харесваше и гледаше никой да не стигне прекалено далеч. Беше хубаво момиче, а и той винаги бе харесвал баща й. Нямаше добро мнение за Том Паркър и не одобряваше начина, по който той се държеше с нея. Неведнъж бе казвал на Кристъл да се държи надалеч от него, когато се бе насмукал, а понякога я откарваше сам до дома й по тъмно, за да е сигурен, че ще се прибере безопасно в къщата на ранчото.