Това бяха първите добри думи, казани за Мирей, откакто тя бе пристигнала тук миналата година. Не бе красива, но бе приятелски настроена, опитваше се отчаяно да се приспособи, да се впише в начина им на живот, въпреки първоначалната съпротива на всички приятели и съседи на Клиф. Имаше сума момичета за момчетата от фронта, нямаше нужда да се мъкнат чужденки.
Но тя поне бе бяла. Не като момичето, което Бойд Уебстър доведе от Япония. Това бе позор, който семейството му никога нямаше да преживее. Никога.
Беки се бе борила отчаяно срещу Том да не кани Бойд и жена му на сватбата им. Бе крещяла, бе плакала, бе бесняла, дори го бе умолявала. Но Том държеше на това, че Бойд му е най-добрият приятел, че бяха изкарали четиригодишна война рамо до рамо и, въпреки че бе направил глупостта да се ожени за онова момиче, той нямаше да го пренебрегне за сватбата си. Дори покани Бойд да бъде неговият свидетел, което още повече вбеси Беки. Но в крайна сметка трябваше да отстъпи. Том Паркър бе по-упорит дори от нея.
Нямаше да е лесно с присъствието на Хироко, човек не можеше да пренебрегне това как изглеждаше тя с дръпнатите си очички и блестящата си черна коса. Само като я видеха, хората се сещаха за момчетата, загинали в Пасифика. Направо си беше позорно, така си бе. Том също не я харесваше, но Бойд бе неговият другар, приятелят му и той му бе верен.
А и самият Бойд бе платил цената за постъпката си. Когато се върна у дома с нея, никой не искаше да му даде работа, всяка врата в града се затръшваше пред лицата им. Най-накрая старият мистър Питърсън се смили и му даде работа в бензиностанцията си, което не бе никак добре, защото Бойд бе далеч по-умен, отколкото го изискваше тази професия.
Преди войната бе възнамерявал да постъпи в колеж, но сега вече нямаше никаква надежда за това. Трябваше да работи, за да издържа себе си и Хироко. Всички смятаха, че в крайна сметка те ще се обезкуражат и ще се преместят. Поне се надяваха да го сторят. Но Бойд по свой начин си бе влюбен в долината, досущ като Тад и Кристъл.
Кристъл бе очарована от малката японка още щом тя пристигна. Благородните и деликатни маниери на Хироко, колебливата й реч, огромната й учтивост и внимателният й английски привличаха Кристъл като с магнит. Но Оливия не й разрешаваше да говори с нея, дори баща й смяташе, че щеше да е най-добре да стои настрани от двамата. Понякога бе по-добре да оставиш някои хора на мира — в онези дни Уебстърови бяха сред тях.
— Защо си застанала там и си се вторачила в сестра си? — Оливия видя, че Кристъл ги наблюдава и изведнъж се усети, че тя бе при тях. — Казах ти преди половин час да отидеш да помогнеш на баба си в кухнята.
Без да отвърне нищо, босоногата Кристъл излезе безшумно от стаята и остави Беки да бърбори за венчавката.
Като влезе в кухнята, видя, че бяха дошли да помогнат три жени от съседните ферми и ранча. Сватбата на Беки щеше да е събитието на годината, а бе и първата това лято. Приятели и съседи щяха да надойдат от десетки мили разстояние. Очакваха двеста гости и жените работеха енергично, за да довършат всичко около огромния обяд, който щеше да бъде сервиран след църковната служба.
— Къде беше, момиче? — сопна й се баба й и посочи веднага към големия бут шунка. Колеха свои прасета и сами я приготвяха. Всичко, което щяха да сервират, бе домашно приготвено, отгледано в ранчото, дори и виното, което баща й щеше да разлее.
Без да изрече и думица, Кристъл се хвана на работа, а след минута усети как някой я шляпна силно по дупето.
— Хубава рокличка, сестро. От Сан Франциско ли ти я донесе тате?
Естествено това бе Джарид — гледаше я насмешливо от горе на долу, бе неимоверно висок. Шестнайсетгодишен, той бе винаги готов да се закача и да измъчва. Носеше нови панталони, които вече му бяха малко къси, и бяла риза, която баба бе гладила и колосвала дотам, че можеше да седи изправена и сама. Беше обаче още бос, носеше обувките си в ръка, а новото му сако и вратовръзката му бяха преметнати небрежно през рамо.
С Беки се бяха дразнили и били като куче и котка с години, но през последната година обект на вниманието му бе станала Кристъл. Той си взе резен сочна шунка, а Кристъл го перна през пръстите.
— Ще ти ги отрежа, ако посегнеш — размаха ножа си заплашително тя.
Непрестанно й досаждаше. Умираше си да я дразни, да я разиграва и да я ядосва. Неведнъж я притискаше дотам, че тя аха да замахне да го удари, но той ловко избягваше удара й и сетне я дърпаше немилостиво за ухото заради опита й за нападение.
— Разкарай се от мен… върви да досаждаш другиму, Джар. Защо не се хванеш и ти да помогнеш?
— Имам си по-важни занимания. Трябва да помогна на татко да приготви виното.