Не се обадиха на майка й предишната вечер. Не направиха нищо друго, освен да се погрижат за Кристъл. Тя остави коня си и се качи в пикапа с Бойд. По време на пътуването мълча, замислена какво да прави оттук нататък. Хироко я прегърна силно като си тръгваше и остана у дома с Джейн. Кристъл дори не можа да разговаря с нея. Беше като онемяла от мъка, срам и ужас.
Бойд я последва в къщата. Баба й бе в кухнята. Тя хвърли един поглед на застаналата във всекидневната Кристъл — в дънките, които Бойд й бе заел, с разраненото й лице и все още сплъстената й коса — и се втурна да извика дъщеря си. Кристъл бе чиста, но разрошена. След минута в стаята влетя майка й, която още завързваше колана на хавлията си.
— Къде, по дяволите, беше? О, Господи… — сетне се обърна към Бойд. — Ти какво правиш тук?
Той не бе приет в къщата й, откак се бе оженил за Хироко, с изключение на кръщенето и сватбата. Оттогава насам не бяха го канили.
— Аз я доведох. Пренощува у нас.
Не му хареса погледът на Оливия Уайът — в него нямаше състрадание, а само обвинение. Не направи крачка към Кристъл, която се взираше с невиждащи очи в нея, и Бойд й помогна да седне на стола под погледа на майка й.
— Какво си направила, та да ти се случи подобно нещо?
Бойд се обърна отново към Оливия Уайът и разгневен докрай й каза онова, което Кристъл не можеше да намери сили да изрече:
— Зет ти я изнасилил.
— Това е лъжа! — тя се втурна към двамата, но сетне се спря и рече на Бойд: — Махай се оттук. Ще се заема сама със случая — и сетне се обърна към Кристъл: — Как посмя да му кажеш такова нещо за мъжа на сестра си?
Тя погледна майка си с безмълвна почуда. Нямаше никакво значение какво се бе случило с нея, майка й не даваше пет пари. Кристъл повече не можеше да се самозалъгва. Тази жена я мразеше. Може би я бе мразила винаги. Сега, обаче, това нямаше никакво значение. За Кристъл всичко бе свършило. В една-единствена нощ тя бе порасла и последната нишка, която я свързваше със семейството й, бе прекъсната.
Бойд обаче гледаше Оливия с неприкрита ярост.
— Погледни я! Би трябвало да е в болница, но снощи се боеше да отиде.
Той самият пък се страхуваше да я накара насила.
— Тя е уличница. С кого бе вчера? Снощи изобщо не се прибра.
— Дойдох си у дома… Том бе в хамбара… не ме пусна да изляза. Пиеше — гласът й бе мъртвешки, както и очите й. Предишната вечер нещо у нея бе умряло. Нещо, което въпреки всичко, я бе карало да обича майка си. Ала повече не можеше да я обича. Бяха я предали.
— Би трябвало да те изхвърля оттук. Отивай в стаята си!
Бойд не повярва на ушите си. Обърна се към Кристъл и я погледна съчувствено.
— Ела с мен у дома, Кристъл. Не оставай тук.
Но Кристъл само поклати глава. Трябваше да приключи с всичко тук и то сега, преди това не можеше да замине. Каквото и да означаваше това, каквото и да й струваше. После щеше да си замине. Тя някак си усещаше, че майка й знаеше за намерението й и му се радваше. Не знаеше защо, но усещаше, че майка й би желала тя да напусне ранчото. И тя щеше да го направи. Навреме. Но когато бе готова.
Бойд я гледаше.
— Кристъл, моля те… не оставай тук.
Но Кристъл не помръдваше. Гледаше го с невиждащи очи, мислеше си само какво трябваше да стори. Майка й прекоси стаята и отвори вратата.
— Казах ти да се махаш оттук, Бойд Уебстър, не ме ли чу?
Той стоеше разкрачил крака, сякаш щеше да се бие с нея.
— Няма да си ида.
— Трябва ли да извикам шерифа?
— Бих искал да го направите, мисис Уайът.
— Няма нищо, Бойд — заговори най-сетне Кристъл. — Ще се оправя. Върви си у дома…
Той не искаше да я изостави. Но очите й му казваха да си върви.
— Ще се оправя… просто си върви у дома…
Беше спокойна и силна, очите й бяха тъжни като на стар човек. Той се поколеба, но сетне полека тръгна към вратата и погледна през рамо Кристъл.
— Ще се върна по-късно.
Затръшна вратата и след миг пикапът му избръмча.
Майка й се приближи, изпълнена с негодувание, но очевидно не бе готова за онова, което Кристъл направи. Когато майка й вдигна ръка и с нова злоба замахна да удари пребитото момиче, Кристъл хвана ръката й и я стисна толкова здраво, че по-възрастната жена трепна и изненадана се отдръпна ужасена.
— Стой настрани от мен, чуваш ли? Понасях те достатъчно досега, мамо… теб и Том, и всички останали тук! — гласът й трепереше, а очите й пламтяха.
Ненавиждаше ги всички, ненавиждаше ги за онова, което й бяха сторили, за това, че никога не я бяха обичали, за болката, която й причиняваха непрестанно. Ужасяващите неща, сторени от Том предишната вечер, бяха кулминацията на всичко. И в един миг тя се запита дали майка й не бе започнала да се отнася към нея по-различно след смъртта на баща й, дали Том щеше да посмее дори да посегне, ако той бе жив. Но Том знаеше, че никой не даваше пет пари за нея… Сега обаче нещата щяха да се променят.