Тя бързо премина покрай майка си и отиде до бюфета, където баща й държеше ловните си пушки. Там си бяха, освен онази, която Джарид използваше. Извади една пушка, майка й запищя и в това време влезе брат й, който огледа истеричната сцена напълно объркан.
— Какво, по дяволите… Крие… за Бога, сестричке, какво правиш?
Той забеляза пламъка в очите й и си помисли, че обект на яростта й е майка им, защото тя пищеше, а баща им се бе вторачила в тях с ням ужас.
— Стой настрани, Джар! — тя насочи дулото към него, а той си помисли в един миг, че тя бе полудяла.
— Дай ми я! — той посегна да вземе пушката, но тя го отблъсна с приклада, достатъчно силно, за да разбере, че намеренията й бяха сериозни.
— Тя ще убие Том! — изкрещя майка й.
Кристъл се обърна към нея, никога не я бяха виждали така разярена; това бе яростта, която се бе натрупвала с месеци, породена от безпомощността и отчаянието, от мъката по изгубения баща, от цялостното й разочарование като гледаше как Том рушеше всичко, което баща й бе изградил с толкова труд. Ала никой не разбираше това.
— Дяволски си права, че ще го убия!
Тя погледна Джарид право в очите, всичките следи от детството й бяха вече изчезнали. Изглеждаше дори красива, изпепелена от ярост, въпреки невчесаната й коса и раните по лицето й.
— И ако искаш да разбереш защо, най-добре надникни в хамбара.
— Какво, по дяволите, е направил пък сега?
Джарид изглеждаше разтревожен, навярно Том отново се бе напил и бе убил някой от конете. Ала той се безпокоеше още повече от замисленото от сестра му отмъщение.
— Защо не го попитате сами? — сините й очи, с които погледна майка си, а сетне и брат си, бяха като късчета лед.
Ала Оливия отново запищя.
— Не й вярвай! Тя лъже!
— Защо мислиш така, мамо? — гласът на Кристъл бе необичайно тих. След като насочи пушката към тях, тя изглежда си бе върнала спокойствието. Не беше вече жертва, щеше да го убие за това, което бе сторил, и при тази мисъл й стана по-добре. — Защо смяташ, че той не би го направил? Защо винаги аз съм грешната?
Тя заплака, но това бяха сълзи на ярост, примесена с тъга. Беше тъй болезнено да осъзнаеш веднъж завинаги, че собствената ти майка не те обича.
— Помниш ли…
Ръцете, с които държеше бащината си пушка, трепереха, но тя я насочваше ту към Джарид, ту към майка си. Каквото и да направеха, нямаше да могат да я спрат.
— Помниш ли… когато бях малко момиченце, мамо… тогава ме обичаше, нали?… казваше, че аз никога не те лъжа като Джар или Беки… и така си беше… аз никога не лъжех… аз също те обичах тогава… — в един миг тя се запъна. — Защо сега ме мразиш толкова много? Откакто почина татко, се държиш така, сякаш съм ти направила нещо… но аз не съм сторила нищо… никога не съм го правила… нали така?
Въпросът й бе към всички в стаята, но никой не й отговори веднага. Всичката омраза, която тя подозираше, че изпитва майка й, пролича в ръмжащия й тон, когато тя й отговори.
— Знаеш какво си направила. Омайваше баща си със сладки приказки, нали така… пееше му през цялото време… яздеше с него като малка скитница… и накрая… сигурно си го омаяла наистина хубавичко…
Тя погледна ядно към Кристъл, която още не разбираше причината за яда и озлоблението на майка си. Това, което говореше Оливия, нямаше никакъв смисъл.
— За какво говориш?
— Много добре знаеш за какво говоря, не се прави, че не разбираш, малка скитнице. Ти получи онова, което искаше, нали? Но няма да вземеш нищо от мен, поне докато съм жива.
Изведнъж очите й се изпълниха с ужас, като погледна дъщеря си. Очевидно Кристъл щеше да я убие, пръстът й нервно опипваше спусъка. Ала Кристъл тръгна към вратата. Обърканият Джарид бе до майка им, когато тя профуча край него. Той изтича след нея, но тя бе прекалено бърза за него, винаги го изпреварваше. Той затича подире й през полето, тя размаха пушката, гръмна във въздуха и му изкрещя да стои настрани от нея. Той разбра, че нещо се бе случило, но не знаеше какво. Знаеше само, че трябваше да я спре, преди да е направила нещо ужасно на Том или дори на Беки и на децата. В действията й нямаше смисъл и той още не разбираше какво я бе докарало до такъв бяс.
Том ги чу да идват далеч преди да стигнат до къщата. Видя я да тича през полето с пушка в ръка, извади своята от раклата до вратата, и когато тя пристигна, той вече я чакаше. Тя вече бе гръмнала два пъти във въздуха, оставаха й още четири патрона. Беки се появи тичешком, изпищя и се вкопчи истерично в Том. Не разбираше какво става, но усещаше инстинктивно, че щеше да се случи нещо ужасно.