Жлъчта й към по-малката й дъщеря бе безгранична, но Кристъл само поклати глава, яростта й се бе изчерпила. Цял живот щеше да живее с мисълта, че ядът й бе коствал живота на брат й. Бе готова да направи всичко сега, за да промени нещата, дори това да означаваше да остави Том ненаказан. Онова, което той бе направил, не можеше да се поправи, нито пък тя можеше да бъде отново същата, както не можеше да се съживи и Джарид. Животът му бе секнал, а нейният бе съсипан завинаги.
— Няма нужда да ми навикваш, мамо — отвърна й тихо тя. — Няма да се върна. Не искам никога повече да видя това място. Цялото е твое. Аз заминавам.
— Какво ще кажеш да го прехвърлиш в писмена форма на мен и на майка си? — обади се Том зад гърба й. От миризмата му едва не повърна, но се опита да не му обръща внимание.
— Няма нужда да ви пиша нищо. Заминавам утре.
Нямаше какво да изоставя, освен едно парче земя, което бе обичала. Хората, които обичаше, бяха мъртви, останалите можеха да й бъдат просто непознати.
— Гледай да не се върнеш — избоботи Том, а Бойд пристъпи напред и я хвана за ръката.
— Хайде, Кристъл. Да си вървим.
Той държеше здраво ръката й и я отведе. Докато пътуваха с пикапа му, сълзите безшумно потекоха по бузите й, а Хироко нежно я потупа по ръката. Нямаше какво повече да се говори. Курсът на живота се бе променил безвъзвратно, а за Джарид той бе свършил. Още не бе станал истински мъж, а вече го нямаше.
По целия път до дома на Уебстърови Кристъл не продума, а когато пристигнаха, излезе и дълго се разхожда.
Пресече избуялия храсталак зад дома им и вървя с километри, следвайки потока. Пееше си тихо, на себе си… песните, които баща й и брат й някога бяха обичали, изпя и Чудотворно благоговение, потънала в спомените си. Сега вече нямаше кой да я чуе, нямаше кой да се грижи за нея и по-лошото — нямаше кой да я обича.
Когато се върна в дома на Бойд и Хироко, изпита такава самота, каквато никога досега не бе изпитвала, толкова всепоглъщаща, че в един миг се запита дали щеше да успее да я преживее.
Знаеше обаче, че трябваше да продължи пътя си. Трябваше да направи онова, което бе обещала на баща си и на себе си преди години. Трябваше да продължи, да отиде в други светове, в други градове. Сама. Но винаги със спомените за тях.
Знаеше, че споменът за Джар бе спомен и за вината, която цял живот щеше да носи в себе си. Ако не бе подгонила Том с бащината си пушка, той нямаше да умре.
Донякъде бе станало така, че тя го бе убила, и тя знаеше, че щеше завинаги да носи този белег в душата си.
Нищо не можеше да промени нещата, нито да поуспокои болката й. Нищо не можеше да я накара да се чувства по-малко виновна, каквото и да се случеше в живота й; в съзнанието си тя бе убийцата на брат си, все едно, че сама бе натиснала спусъка.
Тръгна бавно обратно през високата трева, пееше песните, които бяха пели заедно като деца, а сълзите браздяха бузите й и тя погледна към небето в самотна скръб.
— Довиждане, Джар… — прошепна тя думите, които не бе изричала толкова отдавна. — … Обичам те.
Четиринадесета глава
Кристъл остана у Бойд и Хироко няколко дни.
Имаше намерението да си тръгне веднага след погребението, но бе сломена от мъка и чувството за вина и затова не успя. Имаше нужда от няколко дни, за да се посъвземе. Играеше си с Джейн, излизаше сама на дълги разходки. Хироко я остави на мира, прекрасно разбираше от какво имаше нужда.
След погребението Кристъл си отиде за малко у дома, за да си вземе личните вещи, извади и малките си спестявания изпод дюшека. Бойд и Хироко се опитаха да я убедят да остане по-дълго, докато завърши училище, но тя знаеше, че не можеше да остане. Не би могла да гледа хората в очите. Трябваше да завърши само след шест седмици, но това вече комай нямаше значение за нея. Убедена бе, че трябваше да си замине.
— Но къде ще отидеш? — Хироко бе много разтревожена, бяха минали само два дни, откакто се бе пренесла у тях.
— В Сан Франциско.
Бе взела решението. Имаше петстотин долара. Щеше да си наеме стая, бе решила твърдо да си намери работа някъде като сервитьорка. Щеше да работи толкова дълго, колкото да спести още пари и тогава щеше да отиде в Холивуд. Вече нямаше какво да губи и знаеше, че трябва да опита.
— Твърде млада си да се мотаеш сама из града — рече обезпокоен Бойд, а в очите на Хироко проблеснаха сълзи.
Кристъл обаче знаеше, че можеше да се справи с всичко. Детското у нея бе умъртвено, досущ както куршумът на Том бе убил Джарид.