— Ти на колко години бе, когато постъпи в армията?
— На осемнайсет.
Тя му се усмихна тъжно.
— И сигурно е било много по-тежко, отколкото да се преместиш в Сан Франциско.
— Не е едно и също. Аз нямах избор.
— Аз — също — рече тихо тя.
Косата й бе опъната назад и сплетена в дълга плитка. Той видя, че раните й бяха започнали да зарастват, но окото й все още бе силно насинено. Ала дори и с тези наранявания пак бе красива. Излъчваше и някаква тиха сила, която не можеше да не бъде забелязана. Беше време да продължи напред и тя го знаеше по-добре от всички други. Дните й в долината бяха свършили, веднъж и завинаги.
Бойд я откара до автогарата и заедно изчакаха автобуса. Обеща да му съобщи новия си адрес и да пише, а когато той я прегърна, и двамата трябваше да се преборят със сълзите си. Беше се сбогувала с Хироко вкъщи и това сбогуване бе още по-тежко.
— Пази се, хлапе — рече Бойд.
Беше му станала като сестра, а той и Хироко бяха единствените близки, които и бяха останали. Те бяха единственото семейство, което обичаше, единственото семейство, което имаше, ала пред нея бе цял един свят, свят, пълен с нови надежди и упования. А тя бе още твърде млада и можеше да започне някъде живота си отново, един нов живот, в който нямаше да има хора като Том Паркър.
Тя помаха на Бойд за довиждане, докато се качваше в автобуса, изпрати му въздушна целувка, а мъжете — пътници наблюдаваха сцената със завист. Сетне тя видя как долината мълчаливо чезне зад гърба й и въпреки болезнените спомени, които носеше със себе си, изпита трепета на вълнението.
Светът бе пълен с вълнуващи места, които искаше да посети, а Сан Франциско бе само първата спирка по пътя й. Кой знае накъде щяха да я отвеят ветровете на съдбата след това…
Петнадесета глава
Автобусът спря на ъгъла на Трета и Таунсенд, тя слезе и се огледа наоколо. Хората изглеждаха забързани, интересни и мръсни. Само два пъти бе идвала в Сан Франциско досега, веднъж с баща си като дете и сетне с Хироко и Бойд, когато кръщаваха бебето. Но това бе друг район на града — западнал и грозен. По улиците се търкаляха пияници, колите профучаваха бързо, миришеше на бира, на вино и на нечиста плът. Въпреки всичко обаче тя изпитваше вълнението на приключението.
От автобусната спирка си купи карта и вестник и седна да ги разгледа. Минувачите я оглеждаха. Беше облечена простичко и държеше в ръка стария си куфар, ала все пак бе поразително красива. Знаеше, че трябваше да си намери стая преди мръкване. Въпросът бе къде, а тя си нямаше и представа откъде да започне търсенето. Във вестника имаше реклами за няколко квартири, както и за пансион в Чайнатаун8, но не знаеше откъде да започне. Трябваше да се довери на късмета си и да започне откъдето и да е.
Избра два адреса и излезе извън автогарата да повика такси. Попита шофьора на таксито кой от двата района бе по-безопасен. Той веднага се досети, че не бе от града и се взря в нея. Облечена бе в синя рокля, а косата й бе опъната назад и вързана на конска опашка. Беше млада и той не бе виждал по-красиво момиче. Учуди се какво ли правеше сама в Сан Франциско. Имаше внучка на нейните години и никак не би му харесало тя да виси на ъгъла на Трета и Таунсенд.
Той прегледа вестника вместо нея и предложи една реклама, която Кристъл дори не бе забелязала. Беше в италианския квартал до хълма Телеграф, някъде в Норт Бийч.
— Нека опитаме първо с този район. Вижда ми се по-добър от другите два и би трябвало да не е много скъп.
Тя не забеляза, че той не включи таксиметъра. Можеше да си позволи един малък подарък на хлапе като нея. Нямаше да й вземе и петак, беше толкова млада и хубава, а той искаше да й помогне.
— На гости ли идваш?
Изведнъж се запита дали не бе избягала от къщи, но не изглеждаше като човек, който се крие от някого. Като я погледна в огледалото, му се видя просто младо момиче, попаднало за пръв път в големия град. Каза му, че не била дошла на гости, погледна го предпазливо и той се опита думите му да й прозвучат успокоително.
— Откъде си?
— От долината Алигзандър. На север от Напа — стана й мъчно, като каза това. Сякаш не бе дошла оттам преди часове, а преди много, много дни.
— Просто така, на разходка ли?
— Не — рече тихо тя, загледана през прозореца. — Възнамерявам да живея тук.
Поне за известно време. А сетне — кой знае? Светът я очакваше с отворени двери, тъй както й бе обещал баща й. Ала все пак, докато пътуваха към Норт Бийч, тя усети все още прясната тъга по познатия й стар свят, когото бе изоставила.