Пресякоха улица Маркет и продължиха на изток. Минаха покрай кейовете на Ембаркадеро, сетне през Чайнатаун — към Норт Бийч, където бе адресът.
Оказа се малка, обикновена къща с чисти завеси на прозорците. На верандата седяха две стари жени и разговаряха оживено; косите им бяха опънати назад и вързани на кок, върху черните си рокли носеха престилки. Напомняха й донякъде на баба Минерва, ала тя веднага прогони тази мисъл от главата си. Животът й в долината, всичките спомени бяха вече зад гърба й. Благодари на шофьора и го попита колко му дължи.
— Нищо… няма нищо…
Беше навъсен, изглеждаше притеснен, но не искаше да му се плаща. В крайна сметка тя бе още хлапе, толкова хубава и толкова млада, просто му доставяше удоволствие да я гледа. Благодари му и той я видя как, понесла куфара си, приближи двете стари дами. Сетне той подкара колата, подсвирквайки си, с надеждата, че момичето щеше да се справи. Беше млада, но бе истинска красавица и изглеждаше като човек, който можеше да се грижи за себе си.
Двете старици също забелязаха това, когато тя ги попита за даваната под наем стая. Преди да й отговорят я огледаха внимателно в продължение на минута и си казаха нещо на италиански.
— Извинете… — изглеждаше дори още по-млада, когато остави куфара, с това бледо сияние, което обрамчваше лицето й. Двете жени я гледаха втренчено и тя се запита какво ли си мислеха. — Стаята?
— Ти защо не си на училище? — попита подозрително по-възрастната, като мачкаше престилката си с пръсти. Имаше големи черни очи, а лицето й бе покрито с бръчки.
— Завърших миналата година — излъга тя, но жените продължаваха да я гледат. — Мога ли да видя стаята?
Нямаше да им се остави да я сплашат.
— Може би. Имаш ли работа?
Кристъл се усмихна и се опита да покаже самочувствие, което още нямаше. Ами ако условието да наеме стаята бе да има работа? Какво щеше да прави тогава? Започна да се паникьосва, но реши да им каже истината, или поне част от нея. Налагаше се.
— Още нямам. Пристигнах тук едва този следобед. Ще почна да си търся работа, веднага щом си намеря стая.
— Откъде си?
— От едно място на няколко часа път на север оттук.
— Майка ти и татко ти знаят ли, че си тук?
И те като шофьора на таксито се питаха дали Кристъл не бе избягала от родителите си, но тя само поклати глава, а и погледът й не издаде нищо на старицата.
— Родителите ми са починали.
Каза го с такава тиха сила, че в един миг старицата остана безмълвна. Сетне тя бавно се изправи, все още втренчена в момичето. Никога досега не бе виждала подобно девойче — с толкова светлоруса коса, с тъй дълги крака и толкова изтънчени черти на лицето. Изглежда като кинозвезда, каза тя на приятелката си на италиански.
— Ще ти покажа стаята. Да видим дали ще я харесаш.
— Благодаря ви — Кристъл изглеждаше кротка и спокойна.
Стаичката беше малка и задушна. Бяха общо четири стаи на етажа — бившия дом на старицата. Тя даваше под наем шест стаи с обща баня и тоалетна. За себе си бе оставила единствената стая, която разполагаше с отделна баня с вана. Беше на първия етаж, близо до кухнята, която наемателите можеха да ползват срещу допълнителни пет долара на месец. А наемът за стаята бе четирийсет и пет долара на месец; не беше мебелирана — и прозорецът й гледаше към сградата зад къщата. Ала Кристъл реши, че си струваше. Не знаеше къде другаде би могла да отиде. А и беше достатъчно чиста. Вратата бе с тежка ключалка и тя почувства, че тук щеше да бъде в безопасност, след като старицата бе в състояние да следи движението на наемателите си.
— Ще ми платиш предплата за един месец в брой. А ако поискаш да се изнесеш — две седмици предупреждение.
Наемателите идваха и си отиваха, а тя поддържаше къщата чиста и приемаше само порядъчни хора. Никакви пияници, проститутки, никакви мъже, които мъкнеха жени в квартирата си. Искаше само чисти и тихи хора, като Кристъл. Сред наемателите й бяха двама възрастни мъже и едно младо момиче, което живееше на третия етаж, а на етажа на Кристъл живееха още три момичета, както и един млад мъж — застрахователен агент.
— Ако не си намериш работа, няма да можеш да задържиш стаята, освен ако нямаш достатъчно сухи пари.
— Ще си намеря работа колкото се може по-скоро — погледна я право в очите Кристъл.
Тя извади четири десетачки и пет еднодоларови банкноти от портфейла си. Това бяха парите, които бе спечелила в ресторанта, добре, че ги бе спестявала. Другите момичета на нейната възраст ги харчеха за найлонови чорапи, за кино и за сладолед, но Кристъл бе спестявала всеки цент, който изкарваше, и бе скрила парите си от майка си.