— Има ли наблизо ресторанти, които търсят работници?
Старицата се засмя. Имаше много, но тя знаеше, че в никой от тях нямаше да наемат Кристъл.
— Говориш ли италиански? Кристъл се усмихна и поклати глава.
— Не.
— Тогава ще трябва да потърсиш работа другаде. Тук не наемат момичета като теб.
Беше прекалено хубава и млада, а в ресторантите в Норт Бийч за сервитьори вземаха само мъже — италианци.
— Можеш да опиташ към центъра на града.
Но когато Кристъл започна да търси работа следващия следобед, не поискаха да я вземат никъде, макар да им казваше, че имаше опит в сервитьорството. Просто й се изсмиваха, някои дори не искаха да си запишат номера на телефонния автомат в дома на мисис Кастаня.
Беше обезкуражена. Купи си сандвич и го отнесе в квартирата си. Мисис Кастаня си седеше както обикновено на стълбите и наблюдаваше движението на квартирантите си, бъбреше с познатите си на улицата на сицилианския си диалект.
— Намери ли си работа? — тя погледна Кристъл, която бавно се качваше по стълбите.
Краката я боляха от неудобните обувки, а и синята й рокля изглеждаше повехнала като самата нея. Потрепери от студения въздух, спускаше се и мъгла. Беше май, но бе много по-хладно, отколкото в долината и тя още не бе свикнала със студа. Пусна четвъртък и запали газовата печка в стаята си.
Мисис Кастаня се бе погрижила наемателите й да си плащат за всичко. Нямаше никакво намерение да подпомага някого. Бе отгледала десет деца в тази къща, всичките те бяха вече големи и живееха собствения си живот. Сега използваше дадените под наем стаи и си докарваше от тях добър доход. За разлика от Кристъл, която броеше стопяващите се нейни фондове с нервни пръсти, седнала на единствения стол в стаята и загледана в разпятието над леглото. Единствената друга украса бе цветна рисунка на Дева Мария, дело на една от дъщерите на мисис Кастаня, която, както Кристъл научи по-късно, била в манастир. Другите бяха семейни, имаха деца и често гостуваха на майка си в неделя.
Кристъл кръстосва улиците две седмици и започна да се паникьосва, че още не си бе намерила работа.
Връщаше се късно една вечер и се чудеше дали изобщо щеше да успее. Бе опитала да си намери работа като касиерка или дори като миячка на чинии в Чайнатаун, но бяха й се изсмели, както и преди два дни в Норт Бийч. Все й пречеше нещо — я цветът на кожата, я полът й, я езикът, който говореше. Онази вечер тя се връщаше от прочутия Барбъри Коуст. Там имаше много нощни клубове и ресторанти, по улицата вървяха двойки, хванати за ръце, смееха се и си бъбреха. За разлика от Норт Бийч, тук бе оживено и ярко осветено, донякъде дори бляскаво.
Бе облечена със синя пола и бяла блуза, носеше белите лачени обувки, които имаше от години, и един пуловер, който бе заела от мисис Кастаня. Беше черен, като всичките й дрехи, но на старицата й бе станало мъчно като я бе видяла как трепери в студените вечери. Единствената й друга топла дреха бе едно старо кожено яке, което носеше, когато яздеше в ранните утрини с баща си. Гардеробът й нямаше нищо общо с онова, което видя жените да носят в модния Сан Франциско. Но вече не даваше пет пари. Всичкото, което искаше, бе да си намери работа, каквато и да е. Бе готова да мие и подове, ако се наложеше. Всичкото това бе твърде далеч от мечтите й за Холивуд, но трябваше да се храни и да плаща наема си на мисис Кастаня. Трябваше някак си да си изкарва прехраната. Мислеше следващата седмица да опита по хотелите, но реши да провери за последен път за работа в ресторант.
Бе застанала пред красивата фасада на една сграда, над чийто вход висеше табела, на която пишеше просто При Хари. Всичко тук й се видя ослепително; имаше и една по-малка табела, на която пишеше, че в заведението се представя и програма.
Кристъл колебливо се огледа вътре в залата, без да забележи погледите на двойките, които си тръгваха. Бяха добре облечени и доста от жените носеха рокли с големи деколтета. Тя постоя, заслушана в песента на Коул Портър Дяволски горещо, изпълнявана от един мъж на сцената под акомпанимента на двама музиканти. Оберкелнерът я забеляза и забърза към нея.
— Не можеш да влезеш тук, освен ако не си поканена от някого.
В При Хари проститутките бяха нежелани, както и зяпачи, които гледаха програмата безплатно от входа; но очевидно бе, дори и за него, че Кристъл не бе проститутка. В прекалено големия си пуловер и износените си дрешки тя приличаше повече на сираче.
— Какво искаш?
Тя го погледна право в очите и се опита да скрие, че коленете й трепереха.
— Работа. Каквато и да е. Да мия чинии, да сервирам, всичко… Страшно се нуждая от някаква работа.