— Аха… ясна работа… — изръмжа тя, беше го виждала да се напива с приятели, но по-скоро би умряла, отколкото да го издаде пред баща им. Дори и като се караха, помежду им съществуваше здрава връзка, за която нямаше нужда изобщо да говорят. — Гледай да оставиш малко и за гостите.
— А ти гледай да не дойдеш боса — той отново я плесна по дупето, тя остави ножа и посегна да го хване за ръката, но закъсня, той вече бързаше през вестибюла към стаята си, свирукайки с уста.
Спря за миг пред вратата на Беки и надникна вътре; когато вратата се отвори с трясък, тя бе само по сутиен и по бикини и нагласяше колана за жартиерите си.
— Здрасти, хлапе… Ау! — той изви като вълк, а Беки ужасена изписка.
— Разкарайте го оттук! — Тя го замери с четката си за коса, но той тръшна вратата точно преди да го улучи.
За удобното старо ранчо това бяха обичайни звуци и никой в кухнята не им обърна особено внимание. В кухнята влезе Тад Уайът, вече облечен с тъмносин костюм, готов за венчавката. Излъчваше солидност, топлота и кротко достойнство.
Семейството му бе имало някога пари, много пари, но бяха изгубили повечето от тях преди Голямата депресия2. Трябваше да продадат хиляди акри земя, а той бе възродил ранчото и с пот на челото и с Оливия до себе си отново го бе превърнал в печелившо.
Преди да се ожени за нея, обаче, бе пообиколил доста свят. Понякога, по време на дългите им разходки, или когато седяха у дома, като валеше, или очакваха някоя крава да роди, той разказваше на Кристъл за онова време. С нея споделяше неща, които отдавна бяха погребани или почти забравени.
— Светът около нас е твърде голям, момиченце… има сума красиви градове… не са кой знае колко по-хубави от нашия… но въпреки всичко си заслужава да се видят…
Той й разказваше за градове като Нови Орлеан и Ню Йорк, дори и за Англия. Щом Оливия го чуеше, тя го кореше, че пълнел главата на Кристъл с глупости.
Самата Оливия никога не бе пътувала по-далеч от Средния Запад, а дори и той й се виждаше ужасно далеч. Двете й по-големи деца споделяха това й мнение. Долината им бе достатъчна, както и хората, които я населяваха.
Само Кристъл си мечтаеше за нещо повече и се чудеше дали някога щеше да успее да го види. Тя също обичаше долината, но в сърцето й имаше място и за нещо повече. Досущ като баща си страстно обичаше долината, но в същото време обичаше да мечтае и за далечни и непознати места.
— Как е моето момиче? — Тад влезе и гордо погледна по-малката си дъщеря.
Дори и там, в кухнята, пълна с жени, облечена в старата си синя, памучна рокля, Кристъл подръпна някаква струна в душата му. Красотата й го караше да затаи дъх, не бе дори в състояние да го скрие. Добре поне, че това не бе денят на нейната венчавка. Знаеше, че не би могъл да го понесе. А и не би допуснал да се омъжи за мъж като Том Паркър. За Беки той бе подходящ. Беки нямаше такива мечти… в тайните небеса на душата й нямаше звезди… нямаше чудни видения. Искаше да има мъж, дечурлига, къщичка в ранчото, един обикновен мъж като Том, без амбиции и с малко мечти, и точно това получаваше.
— Здравей, тате — Кристъл го погледна право в очите, нежно усмихната. И без думи голямата им любов говореше много.
— Мама приготви ли ти някоя хубава рокля за днес? — Той я бе накарал, винаги го бе искал. Усмихна се, като си спомни чорапите, които й бе подарил за сватбата, нищо, че Оливия ги бе намерила за неуместни.
Кристъл кимна. Роклята бе достатъчно хубава. Е, не бе като онези, които човек вижда по филмите. Просто хубава, бяла рокля. Найлоновите чорапи щяха да са най-ефектната част от премяната й, невидими, безукорни и вълнуващи.
Ала Тад знаеше, че каквото и да облечеше, тя щеше да изглежда красива.
— Къде е мама? — той огледа кухнята, но видя само тъща си, трите приятелки на жена си и Кристъл.
— Помага на Беки да се облече.
— Вече? Че тя ще се омачка преди още да сме отишли в църквата — те си размениха усмивки; денят ставаше все по-топъл, а в кухнята бе направо като в пещ. — Къде е Джарид? Търся го вече цял час.
Но независимо от казаното, той изглежда бе в добро настроение, не се ядосваше лесно. Бе проявявал безкрайно търпение към тях още като бяха деца.
— Каза, че щял да ти помогне за виното.
Когато погледите им отново се срещнаха, Кристъл се усмихна, предложи му резен шунка — нещо, заради което току-що се бе възмутила от брат си.
— По-скоро да ми помогне да се изпие — и двамата се засмяха, а той пое през вестибюла към спалнята на Джарид.
Страстта на Джарид бяха колите, а не ранчото и баща му го знаеше. Единственият човек, който наистина обичаше ранчото, който го разбираше, който обичаше земята като самия него, бе Кристъл. Подмина спалнята, където Беки се обличаше с помощта на майка си, и почука на вратата на сина си.