— Не, разбира се.
— Тогава с какво си се захванала?
— Тази вечер ми позволиха да пея.
Докато го казваше, тя се усмихваше широко, но старицата в черно кой знае защо изглеждаше изненадана. Тя никога не си бе мислила, че Кристъл би могла да има някакъв талант. Беше просто млада и хубава и работеше някъде като сервитьорка. Плащаше си наема навреме, от време на време, когато получеше заплата, носеше на мисис Кастаня цветя.
— Какви песни пя? — старицата продължаваше да е подозрителна.
— Нали знаете, като ония, които се пеят в нощен клуб.
— Не ги знам. Не ходя на такива места — бе ясно, че не одобряваше новата работа на Кристъл. — Я ела тук, долу, да ми разкажеш.
Кристъл бе много изморена, но нямаше сърце да й откаже. Слезе бавно по стъпалата, бледорусата й коса се лееше върху раменете й. Беше се преоблякла в собствените си дрехи, а дългата, синя рокля на Пърл бе грижливо закачила в шкафа си в При Хари.
Мисис Кастаня я очакваше в началото на стълбището. Кристъл й се видя като момиче, което си идва у дома след първия си бал. В очите й още се четеше замечтаност и щастие.
— Струва ми се, че си замислила нещо недобро, мис Кристъл Уайът. Какво те караха да правиш в онова заведение?
— Нищо не са ме карали. Дадоха ми да пея на сцената, бях облечена в красива синя сатенена рокля.
— Хубаво ли пя? — мисис Кастаня присви очи, сякаш очакваше да види нещо по-различно, но видя само, че Кристъл бе щастлива.
— Да, предполагам добре. На публиката изглежда й хареса.
Мисис Кастаня кимна, сякаш реши, че казаното бе вярно и отново погледна Кристъл.
— Я влез и ми покажи.
Тя се завъртя на пета и влезе през вратата на малкото си апартаментче. Кристъл я последва усмихната, беше й забавно. Сетне старицата седна в любимото си кресло и погледна в очакване Кристъл.
— Хайде сега ми попей. Ще ти кажа дали ми харесва.
Кристъл се засмя и седна на един стол с права облегалка.
— Не мога да пея просто така. Тук не е същото.
— Защо? — стъписа се старицата. — И аз имам уши. Пей.
Кристъл отново се усмихна, изведнъж се сети за собствената си баба, когато самата тя бе дете. Минерва също харесваше пеенето й, но обичаше да слуша как пее църковни химни. Чудотворно благоговеене бе любимият й.
— Какво бихте искала да чуете? Баба ми много обичаше Чудотворно благоговеене. Бих могла да ви го изпея.
Ситуацията бе невероятно — в малката си стаичка хазайката й я очакваше да й пее. Но вкусовете й бяха по-еклектични от тези на Минерва.
— Това ли пя тази вечер?
— Не… пях други неща.
— Добре. И на мен ми пей от същите. Чакам. Кристъл притвори очи в един миг, чудеше се би ли могла да го направи. Сетне се помъчи да си спомни какво бе изпитала тази вечер на сцената… вълнението… треската… стремителния акомпанимент… и сетне бавно запя една от любимите си балади. Това бе последната й песен от тазвечерното представление и тя бе приковала вниманието на всички. Изпя я сега, без светлините на прожекторите, без акомпанимента на пианото, без синята дълга рокля, но това някак си бе без значение. Онова, което имаше значение, бе самата песен, думите, които обичаше още от дете. Мисис Кастаня сякаш бе изчезнала някъде, тя усещаше, че баща й бе седнал близо до нея, а когато песента свърши и заедно с това магията на гласа й, него отново го нямаше.
Погледна към мисис Кастаня, видя сълзи в очите й и това я трогна. За известно време нито една от двете не проговори, а сетне старицата кимна.
— Добре пееш… много добре… никога не си ми казвала, че го можеш.
— Никога не сте ме питала — усмихна й се нежно Кристъл; почувства се отново уморена, много по-уморена отпреди. Вълненията от тази вечер се превръщаха в горчива носталгия. Мислеше си за баща си, за ранчото, за това как му бе пяла. А когато мисис Кастаня я погледна, тя сякаш почти прочете мислите й. Стана и без да каже и дума отиде изправена до един старинен бюфет. Наведе си за миг и като се обърна, се видя, че носеше бутилка с две чаши.
— Сега ще пийнем малко вино. Да отпразнуваме. Някой ден ще си много известна.
Кристъл се засмя; гледаше я как отваря бутилката. Бе наполовина празна, явно я пазеше за специални случаи. Кристъл видя, че бе шери.
— Имаш красив глас. Дар от Бога. Трябва да го пазиш добре, той е безценно богатство.
— Благодаря ви.
В един миг, докато поемаше чашата със сладката течност, си мислеше, че ще заплаче, но мисис Кастаня вдигна бързо чашата си със страхотно сериозно изражение.
— Имаш голям късмет, момиче, че можеш да пееш така. Брава, Кристъл… Брава!
— Благодаря ви.
Чукнаха се и мисис Кастаня отпи първа, изглеждаше страшно доволна, а когато и двете си бяха пийнали по малко от шерито, тя остави чашата си.